автор: sarah

На времето поникна като плевел
във тайната градина
и реших
да те изтръгвам ден след ден от нея.
Да бъдеш недописан стих,
със който аз да остарея.

Това реших –
но мисълта е семе.
Докато те римувам
ще покълваш в мене

и има нещо,
от което ме е страх -
порасналите ни деца
са неродени.
Ще искаш ли
да те прегръщам вместо тях,
докато в мислите ти скитат?

Това се каня да те питам.