Епопея на позабравените българи.
На Стефан Стамболов.
Видях ръцете ти отрязани
от хладнокръвен,зъл убиец,
видях очите ти затворени,
главата с търнений венец,
що носеше в живота си метежен
в дни на падения и на възход.
Ти беше груб,но бе и нежен
в борбите си за нашия народ,
със враговете му безбройни,
що искаха да смачкат,да сломят
стремежа му към светли бъднини,
към истина и място в този свят.
Бунтовникът у тебе не умря,
живееше той заедно с поета,
с блестящата и пареща искра
на българската вяра света.
С големият си ум,сърце горещо,
със усета си жив за свобода
ти българския род поведе вещо
и го спаси от гибел и беда.
Докато беше ти,нарадът наш
премина трудности и бури зли,
което ти предвиди,туй стана,
а не което светът повели!
Успя ти кораба държавен
да изведеш до бряг желан,
макар и трудно управляван
и от вихрушките люлян!
Уви и теб не пожалиха,
а те убиха с ярост страшна,
за бъдното не помислиха,
за нашата съдба неясна.
За братята отвъд Пирина,
за беломорските поля,
за злото що не ни подмина,
а като чума ни заля.
А днес ти толкова си нужен,
защото няма между нас
човек с духа ти непостижен
да ни извика с пълен глас.
Да ни сплоти,да ни изправи,
във бъдното да поведе.
Това,което ти направи,
повторно пак да ни даде!
24.03.1995 г.