автор: lubara

Глава първа: Гимназията и Хари

С Хари се срещнахме в осма гимназия. Аз бях десети, той девети клас. На Националната математическа паралелка. Беше в двора на училището, на ”Шишман”.
Дойде при мен и каза, ти си онзи, който ни мачкаше на спринт и препятствия на републиканското. Не го помнех, аз тези след мен никога не можах да запомня. А те бяха много. Хари беше добър лекоатлет, но не гледаше сериозно, че бъдещето му е в спорта. Беше много ухилен, с бяла кожа, малко избелени вежди и кестенява, даже рижаво-руса къдрава коса. След това се разболях, повторих годината и първите дни в новия клас седях със Севдалин на един чин. После се преместих при Хари. Фатална грешка.
Хари е най-обаятелната личност, която познавам. Тогава в онези години беше изключително нестандартен. Познаваше цялата гимназия и целия квартал, където живееше. Имаше изключителни знания по английски, немски, литература и философия. Математиката му се отдаваше с пълна сила. Но беше страшно темпераметен. Не можеше да стои на едно място, беше бунтар. На есенната бригада в Старо Железаре, до Пловдив аз бях със Севдалин на квартира. Хари беше с Румен или Стефан-чадото, май с първия. На гарата в Пловдив чакахме автобуса за селото. Тогава се сприятелихме. Говорихме за Селинджър-” Спасителят в ръжта” и за Уйлям Голдмън -”Златният храм”. Там двамата герои, Зок и Рейндмънд стават много близки, още със запознанството си. Велики книги.
- Имаш ли цигари- го попитах. Бяхме почти на седемнадесет.
- Не ме разсмивай- извади кутия цигари той. – Я да отидем наблизо да вземем още.
Хари беше голяма панта. След бригадата се организирахме една неделя да прескочим до Панчарево. С нас бяха две двойки, негови приятели от махалата. Дойде и гаджето на Румен, след този ден стана мое гадже. За кратко, което беше нормално. А гаджето на Хари не дойде, той със слизането от автобуса направи десант до тамошната бакалия и цъфна след минути с бутилка ром. От 750 грама. Не бях много по алкохола, това ми беше бойното кръщение. Полегнахме в горичката, след като се наситихме да гледаме лодки, лебеди и вода. Бутилката беше наполовина изпита, настроението ни достигна върха. Но крачките вече не бяха така уверени. В късния следобед излязохме на шосето аз, Хари и моето ново гадже. Двете двойки отдавна ни бяха напуснали, бяха се стреснали навярно от рома. Или имаха да вършат по-важна работа. Мислехме да се прибираме до София пеш, Хари се метна почти в движение на един автобус и извика, че майка му щяла да го представя на новия учител по английски. А на нея не минаваха разни номера, с авторитет си беше жената. Остави ни сами. Не бяхме сигурни в походката си, момичето се сеферяса по-бързо от мен. До София набивахме крак, там вече бях свеж като маруля.
Хари винаги имаше пищови на контролните по математика. Учихме неща, с които се занимаваха студентите в математическия факултет, не беше лесно. Преподаваха ни асистенти и доценти, правехме често контролни работи. Хари идваше подготвен, носеше тетрадки с всички развити теми. И една празна, която после подменяше. Не значи, че не владееше материала, искаше да е изряден.
В края на втория срок, през месец март настъпи голям проблем. Хилехме се в час като луди, не можехме да стоим сериозни на чина. Пубертета ни гонеше яко. Аз се преместих в обикновен клас, много ми беше математиката, атлетиката и моето момиче, не това от Панчарево. На математиката държах най-малко, така се разделихме.
Хари беше пълен с идеи. Една от тях беше да ходим отново на Панчарево двамата, да спим на палатка и да изчакаме цялото даскало, което щеше да довтаса на редовните занятия по Военно обучение. Това бяха дните преди да завършим десети клас. Аз намерих една хималайка и същата вечер се срещнахме на Цариградското. Но обстановката се беше променила, в къщи въздухът беше се разгорещил яко, казах му че не мога да тръгна, баща ми ще побеснее. Тогава Хари дръпна палатката от ръцете ми и извика : ”Чао, беше ми много приятно!” Сам и пеша отпраши към набелязания бивак. Около десет километра. На другата сутрин го намерихме в гората, леко измръзнал, в чудесно настроение.
Същото лято аз, Хари и Роко отидохме в Банкя да печелим пари. Цанихме се на някакви изкопи при един виладжия, жена му и малката дъщеря бяха с него на обекта. Майката на детето непрекъснато го следеше да не идва при нас, да не би да го научим на лоши думички. Вечерта мазолите по ръцете ни бяха оценени на четири лева за всеки от нас. Стори ни се жива експлоатация, но ще продължаваме, окуражаваше ни Хари. Бяхме се уговорили да не ходим следващия ден, да починем малко. След два дни му се обадих. Хари беше заминал на море с майка си. Аз не го преживях много трагично и със Севдалин заминах на Каваците. С колелета и хималайката от Павел баня до морето, за обратно не ни стигна куражът, натоварихме се на влака. Цялото море изкарах с надеждата , че компанията на майка му не може да се сравни с тази на Севдо, който беше не по-малка фога. А с Харалампито, този чаровник със заразителната усмивка и вечния оптимизъм предстояха много морета.

Глава втора: Аз, Хари и Роко

На седемнадесет всичко е прекрасно. Както бе прекрасен денят в началото на май, когато аз, Хари и Роко се натоварихме на влака за Лакатник, щяхме да ставаме пещерняци. Бяхме взели една дебела черга, фенер, въже и малко сандвичи. Искахме нови емоции, колко му е да се спуснеш стотина метра надолу в тъмната паст на тази пещеричка, детска работа.
Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:
- Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.
Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в низкото и усетихме долу как водата зловещо шуми.
- Рокоооо – ревнахме с Хари в един глас.
- Жив съъъъм – ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стиха на Веселин Ханчев милият. – Само се налъбих грлъбината – и до сега не може да казва Р като хората, хем му е неговата буква сладурестият Роко. С голям зор го извадихме, нищо му нямаше. Помоткахме се наоколо, желанието за подвизи се бе изпарило.
- Я да излезем навън и да му треснем по една-две бири, пък после ще видим - изкомандва ни Хари, ние само това чакахме.
Но на изхода ни чакаше изненада. Паспортът на нашия водач и парите, които бяхме оставили липсваха. Явно някой ги е надушил и така плановете ни се промениха. Погледнахме какви стотинки са ни останали, вече минаваше пладне. Събрахме колкото да купим на Роко билет за влака до София и го изпратихме за подкрепления. Финансови, а и в жива сила. Ние с Хари останахме без пукнат цент в джоба, както обича да казва бат,Наско, но това е друга история.
Свечеряваше се, когато поехме да се раздвижим малко по шосето на север. Мръкналото се небе ни похлупи на една поляна, звездите мъждукаха, само за да не чувстваме напълно сами. Чергата я омотахме около себе си и се престорихме, че спим. На разсъмване ни освежи лек дъждец. Схванатите си кокали затътрихме към гарата, там със слънцето се появи и Роко. Подкреплението бе сериозно, едно момиче и пет-шест момчета. Пари за бира и за обратния влак до София. В купето групата бе в стихията си. Блъскахме силно гласовете си в насрещния прозорец, огледалото и пейзажите от Родината, закачени по стените на купето щяха да паднат. Акомпанираше ни китара, колко струни скъсахме до София, не си спомням. Но си спомням големият хит - „Две кебабчета крилати” . Много яка песен, както казват сега младите.



Представи си како Пено живо пиле да умре
после пак да се съвземе и да почне да кълве.
Кон излязал на полето, глътнал въздух и умрял,
Възкачил се на небето и какво ли там видял ?
Две кебабчета крилати христоматия четат.
Скелет костите си клати и ги слуша как дрънчат.

На другата година отново тримата заминахме за Слънчев бряг. Имахме карта с две легла, добре че Роко ходеше упорито в Бургас при някакво гадже. То си заслужаваше вниманието. Ние с Хари бяхме над тези неща, цялото море изкарахме с едни англичани. Хари ги беше упътил из комплекса, тъкмо бяха пристигнали. Бяха млади, ама за нас тогава си бяха в солидна възраст. Една двойка, един много готин – Дейв, нямаше четиридесет и още един симпатяга. Вечер праскахме мастичка, после шуменска малка биричка, голям хит за онова време. И пак отново. Прибирахме се по нощите, прескачайки през отворения прозорец на първия етаж, където бе стаята ни. Накрая на почивката разбрахме, че през цялото време входната врата на комплекса е била отключена. Магариите ни бяха не малко, но се открояваше една. Хари се изсили, че може да кара водни ски. Една сутрин поехме към кея със ските. С англичаните, разбира се. Моят човек щеше да им показва първите стъпки в този така модерен за онова време спорт.
- Хари, ти карал ли си водни ски- го попитах.
- Не съм, ама то си е като зимните- ми отговори, знаех какво ще последва.
- А зимните владееш ли- вече очаквах отговора му.
- Неее- избухна той в неговия си, Хариев смях.
Добре, че излезе голямо вълнение и честта ни бе спасена.

Хари обиколи Европа с неговия бизнес, сега нещо се е спрял. Няма да е задълго, познавам си го.
Роко стана художник, той беше такъв още тогава. Двамата приключват тематична колекция за българските манастири, които Роко нарисува в последните години. Много манастири са пребродили заедно.
Аз какво, май нищо не станах. Поне съм сигурен, че най-добре си спомням от тримата онова време, онези щуротии и онази песен - Две кебабчета крилати.
Има я в Интернет, проверете, много свежарско звучи. И нас ни има.
Не сме отдавна онези момчета, иначе сме си същите. А какви, не смея да категоризирам.



Глава трета: Феята, Ропотамо и Хари.

Хари много си падаше по заведенията. Нещо повече, не можеше да живее без тях. Любимото заведение му беше сладкарница ” Феята”. Там той беше у дома си. Живееше на триста метра наблизо, поне през ден беше там. Всички сервитьорки го познаваха. Той пък им знаеше малките имена, много го уважаваха. Лятото обичахме да се качваме на най-горната тераса, панорамата от там много ни помагаше да не пестим с поръчките. Не се спирахме. Хари често оставяше неплатени сметки за другия ден. Никога не подвеждаше жените, които ни обслужваха. Те му имаха пълно доверие.
Хари имаше много изпитана система да си набавя пари. Дълговете си въртеше в кръга на приятелите си. Взимаше от един, за да върне на друг. Често ухилената му физиономия цъфваше под моя прозорец до хотел” Хемус”. Нямаше как да му откажа. Една вечер се прибирах по” Елин Пелин” за в къщи. Отвън на масите в механа ”Под липите” кънтеше смехът му, знаеше много вицове и умееше да ги разказва. Стана ми малко кофти, имаше да ми връща тридесет лева, а не беше ме извикал в компанията си. Бързо ми мина. Веднъж отново беше заброчлял. Тогава му казах, хайде да отидем четиримата в ресторанта на парк хотел ”Москва”. Ще черпиш и дълга ти ще бъде опростен. Той само това чакаше, беше вече семеен. Харесвах приятелката на жена му, парите си нямаше да видя скоро, поне да направим една изискана софра. Добре си изкарахме.
Хари много обичаше да ходи по ресторанти. ”Ропотамо” тогава си беше на много високо ниво. Запазването на маса беше задължително. Вечерите с него бяха много тържествени. Обличаше костюм, беше много галантен и мил с всички, от сервитьорите до жените, които продаваха цветя в по-късните часове. Задължително купуваше на всички дами, с които седяхме на една маса. Обичаше много да купува лотарийни билети. Вече бяхме в бизнеса, една вечер в ” Старата механа” в Търново изкупи всички билети, около петдесетина, от една женица. Тя беше с малък дефект в придвижването.
- Да ви помогна, къде да ходите по това късно време- с усмивка й каза Хари. Тя беше много учудена на този си късмет.
Най-големите излизания по заведенията бяха, когато бизнеса ни цъфтеше. За Хари заведенията служеха за място на работни срещи, за опознаване с новите партньори или за отпускане след тежкия ден, когато сделките висяха на косъм. Или отваряха пътища за нови хоризонти. В преносния, а и в буквалния смисъл. ”Рич”,”33 стола”, Мексиканския ресторант, Чешкия клуб или новите заведения в квартала му. Винаги, когато идвах във офиса до Олов мост знаех как ще завърши работния ден. Хари имаше познания по всички марки питиета, можеше да конкурира всеки енолог с познанията си. Разхождаше се без да се замисли из цялото меню, отпред и от горе на дясно, после на обратно от долу нагоре. Вечерта завършваше в някое кафене, бар или с по бира във фоайето на хотела, в който бе отседнал, когато ми идваше на работно гости. Много обичаше да идва в Арбанаси, никога не си правеше тънки сметки, когато сядахме на маса.
Хари много обичаше компаниите, той умееше да ги създава.Събираше около себе си най-невероятни птици. Бивши спортисти, провалили се бизнесмени, приятели от детството, които отдавна са напуснали махалата или България. Разговаряше с тях по всякакви теми, често предлагаше помощта си, беше отворен за нов бизнес. Чувството му, кога се говорят празни приказки или кога нещата са сериозни никога не го напускаше. ”Парите са, за да се харчат” -беше мотото му още от ученическите години. Никога не отказваше да помогне с финансиране, за да решиш някои временни затруднения. Стига да си спечелил доверието му. И да си го задържал, разбира се.
Преди много години, когато започвах бизнеса бяхме пак във” Феята”. Два дни бяхме говорили как да пробия в бизнеса. Накрая го изпратих до тях.
- Да влезем в ”Ропотамо”, да поиграем на ротативките –предложи с усмивка Хари. Беше останал без стотинка в джоба. Току що беше платил сметката в любимото му заведение.
Извадих последните си няколко лева и му ги дадох. Не ми беше особено драго да задоволя това му пристрастие към едноръките. Загубихме, разбира се.
- Е, ти нали имаш сега нов бизнес, парите сами ще потекат. -успокояваше ме както винаги той.
Да отидеш на заведение с Хари, това си беше преживяване.
Както всичко, с което беше изпълнен денят му. Докато дойде най-чаканото време. Времето за сладкарница”Феята” или ресторант” Ропотамо”. Случвало се е за няколко часа да се разпишем и на двете места. Пишеше повечето Хари, с яркия си незабравим почерк.

Глава четвърта: Университетът и Хари

Преди четиридесет години с Хари седяхме на една пейка в градинката на” Цар Освободител” и ” Шести септември”. Имаше още година до кандидатстудентските изпити.
- Да станем строителни инженери, във ВИСИ се влиза с математика, в кърпа ни е вързана. С физиката все ще се оправим.
Така в оня ден бъдещета ни професия бе предопределена. Другото лято се справихме с изпитите без проблеми. Хари беше организирал една кампания, десетина човека се трудехме здраво, особено в нощта преди изпитите. Аз осигурих две решени задачи, които ни се паднаха по математика. Така се случи. Хари помогна на самия изпит, в залата бяхме почти цялата група, Пламен-Лъва, Жоро, който стана след една година Жоро Данкин, Иван Стоев, Хари, аз и други, които съм забравил. Промишлено и гражданско строителство, това стана бъдещата ни специалност.
Хари беше много силен студент. Когато всички смятахме със сметачни линийки проектите си, той представяше решението на курсовите задачи обработени от Изчислителния център на института, в който майка му работеше. Тя беше голям новатор, строителен инженер и много ни помагаше. Докато аз едва на дипломната си работа работех с калкулатор, Хари действаше вече с изчислителни машини, тогава това впечатляваше всички.
Изпитите ги взимахме с много труд, и с малко гяволък. Хари- с по-голям. От ученическите си години много уважаваше пищовите. Но не някакви едва забележими навити масурчета. А пищови като слънце, както обича да казва бате Наско. Ходеше на изпитите винаги с костюм, в хастара на който бяха цели фермани. Как го правеше този номер, не ми стана ясно до края. А и не любопитствах, нямах пари за костюм, че и да му разпарям хастара на всичкото отгоре. Не го хванаха нито веднъж, знаеше отлично материала, но за сигурност...
Хари имаше много интересен подход в изпитната сесия. Не можеше да чете сам, в хола му винаги имаше един, двама, че и повече колеги. Започваха якото четене около полунощ. Веднъж имах неблагоразумието да му предложа да учим заедно.
- Ела утре около десет, ще започваме.
На другият ден го чаках да се събуди, беше вече около единадесет часа.
- Я да се подкрепим с едно кафе във ” Феята” – хилеше се Хари.
Знаех, че това е кодово название, ама на такъв човек как се отказва.
На третия ден едва бяхме подготвили конспекта, бяхме научили първия въпрос, те бяха над петдесет.
-Хари, отивам вкъщи да чета сам, искам да го взема този изпит, имаме още пет дни за подготовка.
Хари не възрази, до вечерта ме беше заместил с друг наш колега. Изпита го взехме без проблеми.
На бала при дипломирането Хари със смях каза, че ще вземе два куверта. Един за него и един за сакото си, с голяма заслуга е, заслужило си е купона! Пак ни развесели здравата.
Като студенти ходехме на летни, че и на есенни бригади. Не съм бил с него, аз бях деец на червения кръст и изкрънках няколко лета на Долни Лозен. За бригадирската му дейност в института се носеха легенди. Винаги тръгваше с цял куфар дрехи, с неизменния костюм посред лято, който никога не обличаше. На втория ден в този куфар беше един голям хаос. С Хари човек не можеше да е спокоен, щуротиите му не секваха никога.
Една година след есенната бригада във влака за София се бяхме събрали целият институт. Хари изкара дългото пътуване, качен с двата крака на ръкохватките на кушетките, вагоните бяха без купета. Насред пътеката за преминаване, никой не можеше да се откачи от него, ако искаше да премине в друг вагон или в тоалетната. Трябваше да разказва виц, или да пие от бутилката , която Хари размахваше през цялото пътуване. Във вагона кънтеше смеха му, на няколко пъти беше слизал долу на гарите, през които минавахме за нови бутилки.
Защото много от колегите искаха да преминат покрай него, не до тоалетната и не до другия вагон. А за да се заредят с настроението, което той раздаваше, без да се пести. Това настроение беше в кръвта му. Отново ни предстоеше семестър, после сесии, после щяха да дойдат раздялата с университета и колегите, после щяхме да затънем в битовизъм, някои в кариеризъм.
Но сакото и пищовите на Хари, щурите му изпълнения по бригадите и студентските купони, това си е все още в нас, сигурен съм в думите си.


Глава пета: Моретата и Хари

Хари много обичаше да ходи на море. Лятото след кандидатстудентските изпити бяхме във ”Феята” . Хари отиваше с Роко на Слънчев бряг. Имаха две карти за почивната станция, с която се гордееше проектантската организация, в която майка му работеше.
- Идваш с нас, решено е – не търпеше възражения Хари.
Така за пръв път онова лято видях Слънчев бряг. Първата нощ Хари и Роко спаха на едното легло, аз на другото. Добре, че Роко имаше едно гадже, което тогава бе на почивка в Бургас. Платих му картата и така леглото стана мое.
Това лято беше много емоционално. Още първата вечер Хари се беше запознал с едни англичани, около четиридесетте. Бяха четирима. Семейна двойка, един много симпатичен бохем, и един кротък ерген. Бохемът се казваше Дейв. Англичаните бяха много пестеливи хора. Затова всяка вечер един от тях плащаше общата сметка, към която се присъединихме аз и Хари. За онова време тя не надхвърляше 10-12 лева. Пиехме шуменско, в тумбести малки бутилки, после мастика, редувахме поръчките, мезето осигуряваше бай Иван, който беше много доволен от нас. Имаше малко открито барче, пет-шест маси. Десетина вечери не се отделихме от него. Правеше ни салата от чушки и домати, една-две големи чинии, това ни беше достатъчно. Англичаните много се забавляваха с Хари, по точно той ги забавляваше. Разбираха се прекрасно, аз обикновено общувах с Дейв сутрин на плажа. На немски, и неговият беше колкото моят несъвършен. Но и не говорехме много.
Иначе най-големия майтап беше, когато отидохме в павилиона на Булгартабак да си купуваме цигари. Купихме ” Слънце ”-без филтър и ” БТ ”- за по-специални случаи. Накупихме около 32 кутии, за четири дни свършиха. Устните ни се бяха разлепили от тютюна. Дори една вечер бяхме забравили табаците в стаята си, че англичаните щедро ни черпеха през цялото време. А когато последната вечер се сбогувахме, бяха ни поканили на ресторант. В стола на нашата почивна станция имаше скара. После при поръчката в ресторанта аз казах на Хари, ще вечерям риба, скарата ще ми дойде много.
- А, не е престижно, няма да се излагаме пред чужденците - смееше се Хари.
И когато дойде сервитьора с поръчките какво да видим, пет порции риба и една с мешана скара, тази на Хари. Бая се поизмъчи с нея нашето момче.
Англичаните много правилно бяха преценили що за птица е Хари. След двадесет години ти ще прелиташ над острова, ще ни махаш отгоре с ръка, ще станеш голям бизнесмен. Тогава много-много не им вярвахме, но това се случи. И за годините познаха, големи ясновидци бяха тези наши англичани.

През началото на септември хванах стопа от София, за два дни, през Созопол се добрах до курорта ” Дружба ”. Там бяха Хари и майка му. Аз се настаних в една вила на Виница, в лозята, не ми пречеше голямото разстояние до плажа. Майката на Хари редовно се лишаваше от обяд или вечеря в моя полза, трябвало да отслабва, не била гладна или нещо в този дух. Така тридесете лева, с които бях тръгнал ми стигнаха за десетина дни. Бар ” Каменното цвете ” се беше вкаменило от присъствието ни, толкова му бяхме верни. И гаджета си намерихме, на мойто бащата работеше в ЦК, бяха с щерката на почивната станция за богоизбрани. Не ми направи никакво впечатление това, че мога и аз след някоя година да сменя лозята с изглед към морето от самия плаж. Ама като съм със затворени очи!
Последният ден и последната вечер имаше големи емоции. Първо през деня профукахме моя резерв за влаковия билет до София. После Хари взе 10 лева от майка си за мен, да мога да се прибера вкъщи. Които пък изпихме с гаджетата същата вечер. На сутринта тръгнах отново на стоп, но този път без стотинка в джоба си. Успях да се довлека до Плевен, там имах приятел, беше вече лесно.
Харалампито, той е виновен, че цял ден ми куркаше в корема от глад, а и в колите, с които се движех дремах непрекъснато. Много силна вечер, а и предишните, изкарвахме ги, редувайки рома и ритмите на рока. Крийдънс, дали са живи още, ако дойдат в София, там съм без съмнение!

Но третото море с Хари, пет години по-късно в Несебър, то си беше цяла епопея. Първо защото аз три пъти си заверявах самолетния билет за Бургас. Не можех да се отделя от червенокръстския лагер в Долни Лозен, чакахме пловдивчанките, с които бяхме предната година на същото място. Така и не дойдоха, но пък се бяха появили други пловдивчанки, че и плевенчанки. И на десетия ден ( картата беше за двадесет) кацнах на самия край на Стария град, където беше почивната станция на МВР. Бая особено ме изгледаха, но накрая ме допуснаха при себе си. Виждаха ми очите не повече от час сутрин и вечер, в стола. Хари бе на квартира с един
Володя, руснак, колега на майка му от някакъв институт в Москва. Горкият, беше много кротък, Хари му разказваше играта всеки ден. С бирата за закуска късно сутрин, с големите компании вечер, с няколкото си набези до пощата, от където настояваше пред майка си за още пари. То морския курорт е скъпо начинание, а и Хари обичаше да черпи на поразия. Компанията непрекъснато се менеше. Вержи, Маргото, Ваня, все колежки от строителния институт. После две влюбени гълъбчета, които сутрин последни идваха на плажа, разполагаха с много пари и бяха на квартира в Стария град. И Мая и Данчето, познати на Хари от София. И Кирчо Бадемайстер, спасител на единадесети ли, на петнадесети ли пост, някъде под Фрегатата. Също наш колега от института, а и мой познат още от Спортната школа. Там групата се изтягаше около петнадесетина дни. Аз бях в най-неизгодна позиция. Сутрин до поста на спасителчето беше лесно. Но на обяд , в едната посока до стола на края на града и после обратно. През целия плаж, после през Новия град, мостта с мелницата, през целия калдаръмен Несебър до най-източната му точка. И отново за вечеря, после до Слънчев бряг, слънцето залязваше и само това, че бях здраво трениран ме спасяваше. И по нощите обратно, как влизах при тези меверджии, чудя се на смелостта си.
Една вечер Хари предложи, стига с тези заведения и дискотеки, стига с тази Магура и Фрегата, стига с тази Емона или Траяна. Купихме два наниза риба, сафрид и попчета , и изкупихме бялото вино от близкия магазин.
- Хари, какво си награбил тези дванадесет бутилки, кой ще ги пие- го попитах аз.
- Че те няма и да ни стигнат. По две на човек, за жените по една, две за хазяите, нали ще пържим рибата в двора им.
И награби още три бутилки, този ненаситник.
Вечерта мина безславно. Изпихме пет бутилки, момичетата нещо се бяха скапали от живот, искаха да си почиват. Рибата не си личеше, че сме я захващали, повече от половината оставихме в хладилника на хазяите.
Тогава на Хари му се прииска да се окъпе в морето. Бе полунощ, когато нахлузи банските, обу плавниците, за да не се мотка после на плажа в тъмното, обрамчи врата си с голяма хавлия и тръгна. Но не към морето, а към квартирата на момичетата. Влезе с главата напред през ниския приземен прозорец, те го бяха отворили бързо, за да не изскочи сънения им хазяин от виковете на нощния плувец. После плавниците му махаха из въздуха, докато цял хлътна в стаята им.
Така нощното къпане го отложихме за следващото море. Което знаем, че колкото и да искаме, никога не е като това от предишната година.
Защото море с море не си приличат, както и не си прилича никой от моите приятели с този Харалампи, който беше царят на всички шашави прекарвания и изпълнения.
Чак незабравим!

Глава шеста : Бизнесът и Хари

За мен Хари винаги си е бил бизнесмен. Дори тогава, когато тази дума съвсем не пасваше на времето, в което живеехме. Беше посетил Италия с родителите си още като ученик, преди гимназията. Доста неща оттогава му бяха ясни. А и притежаваше качествата, които са задължителни за бизнеса, точност, аналитичност, големи контакти и прекрасна информираност. И нюх, страхотен нюх имаше Хари. И обаятелност, немаловажен фактор при водене и сключване на сделките. При отпушване на свободния пазар той беше вече готов, с едни гърди пред много хора, които нямаха неговата смелост, напористост и същевременно свободата при взимане на собствените си решения.
Хари и още двама негови приятели, това бяха основоположниците на бизнеса, към който аз се включих година след неговото начало. Тогава по булевард ” Витоша” парите са ги влачили с огромни чували, без охрана, сякаш на шега, прехвърляйки ги от една банка в друга, това ми е разказвал. Хари започна с офис, който беше близо до Централна гара. Там се стичаха всякакви образи, много от които познавах. Но когато започвах, в късното лято на 91 година, той току-що се беше запътил от офис в бившата ” Орбита” към апартамент до Орлов мост. Всичко стана почти случайно. Бях в София за няколко дни, бяха разбили апартамента ми до хотел ”Хемус”, а и тогава бях за пръв път на борсата. С една дума бях на кръстопът.
С Хари последните няколко години не се виждахме често, така се беше случило. Но в малкото заведение , където обърнахме по няколко уискита, това изобщо не бе от значение. Бяхме във един вътрешен двор, в центъра. Сянка ни хвърляха няколкото узрели вишни, чиито плодове напираха да падат върху белите покривки. Листата на вишните ухаеха на предстоящия голям успех, на нашето ново начинание. Офертата за мен Хари написа върху няколко салфетки, след щедрия бакшиш продължихме с нова бутилка уиски, у тях. На другия ден ме цепеше яко тиквата, но нали вече бях бизнесмен!
В Търново навсякъде, където влизах ме посрещаха като ангел-спасител. Направих за седмица три крупни заявки, Хари нещо се моткаше с доставките. Един ден, бях вече загубил надежда, Роко и Хари стовариха в къщи половината стока на път за морето.
Така се започна, дванадесет години продължи тази фиеста. То бяха камиони, пътувания, мръзнене по шосетата, пропуски в доставките, но винаги накрая се завършваше с хепиенд.
Продавах едно уиски първите месеци, един глупак го беше нарекъл ”дървеното уиски”. Не беше върха, но за онези години не беше никак зле. Беше първото честване на новия национален празник -Трети март. Бях се заблудил, че Хари ще е в София, бях казал на двама негови хора, че идвам да товаря уиски. Но мойто обаждане не беше хванало декиш. Заминах с камион” Ивеко” за София, Хари беше някъде из Северна България по бизнес. Тогава джиесеми нямаше. На гара Искър, в мазетата на една голяма неизмазана къща бутилките с уиски ме чакаха. Можехме да удавим целия квартал с уиски, толкова много беше. Хазяинът на къщата ме познаваше, бях взимал два три камиона вече от него.
- Без Хари не мога да ти дам- изряза ме като кисела краставица той.
Така в този ден ходенето ми до София и обратно ми излезе доста солено. Около тридесет автобусни билета за двете посоки. Но в Търново казах на шофьора на Ивекото, след два дни отново отиваме. Той само това чакаше . А аз през целият път наобратно бях вкиснат. Но си казах, ще спечеля отново само ако взема стока, макар и празния курс сега да ми е намалил авансово печалбата наполовина. Така и стана.
Хари имаше страшно много идеи за бизнеса си, толерираше и някои безумия на своите хора, стилът му беше такъв. Отчетността в началото не беше добра, въртележките бяха безброй, на стока, пари и дори на идеи. Но всичко с времето си дойде на мястото си. А той прекарваше в чужбина повече време, отколкото в офиса си.
Аз още от самото начало открих своя фирма, търгувах с артикули, които Хари не предлагаше. На няколко пъти големи фирми ми се слагаха да работя за тях. Аз дори не ги изслушвах.
За мен бизнеса с Хари беше продължение на нашето дълго приятелство, не можех да си помисля, че ще се разделим.
А то стана преди седем години. Хари се е кротнал, всичко е опознал, наситил се е, иска нещо друго. Иска да подрязва асмата на вилата си, да прави капково напояване на ягодите в градината, да варосва стволовете на черешите, да коси тревата около двете големи маси, където сяда с приятелите си. И да работи върху себе си, а не вече за себе си. Аз мисля, че му е още рано за такъв живот, но по-важно е той какво мисли. А в мислите му не съм се съмнявал никога.

КРАЙ

15.05.2009 Любомир Николов