автор: lepidopteria

Слънцето клонеше към залез и обагряше в червено, приготвилото се за дрямка, небе. Топъл задух цареше в простора и прихлупваше още повече натежалия въздух върху покривите на къщите.
Кърищата бяха опустели. Глъчка се носеше от дворовете, дето играеха децата на хладина след огнения жар на слънцето през деня. Пред порталите се сбираха моми на малки групи и оживено разговаряха. Момците минаваха покрай тях, току задиряха някоя и отминаваха да оформят седянката дето ще дойдат по-късно и жените.
У Найденовия двор се редяха пейки, а майка му го премиташе за пореден път. Тази вечер у тях щеше да е седянката. И майката на момчето се надяваше да види момите и да насочи сина си към най-личната от тях. Стрина Пена се понавдигна, прихвана се за кръста, но усмихната закачи Найден:
- Начо, майко, па като додат момите, па огледай се. Харесай си някоя. Сичките ти връстници се изпожениха. Само ти ли, майко, ще стоиш нежен? Е, па! Харесай си някое момиченце - да го взмеме за булка. Двора ще е премела вечер; ядене ще е сготвила...Па, и дечиня ще се народят... Стара съм вече - не мога, майко... От помощ ще ми е и на мене! Хайде, па ще ми кажеш от напком!

Найден изслуша майка си разсеяно. Хубаво му се струваше, че и тя иска вече помощ. По-лесно му се виждаше да и каже, че и той момиче си има. Ала нещо го сдуши - хвана го силно за гърлото, като понечи да й продума. Затова - замълча си. "После, - помисли си - отвечер като се разтури седянката." И се зае отново да забърсва пейките, дето ще седне и неговата Марийка. Като си спомни за нея една небивала топлина го обля от вътре и той приседна на крайчеца на пейката. Погледна пожареният залез и потърка с ръка гърдите си, там дето чувстваше, че бие сърцето му. А то, като лудо се мяташе отвътре му. Пред погледа му се мярна Марийка. Хубавица беше - снажна, стройна - тъкмо му подхождаше... и тия плитки, дето лудо подскачаха около лицето й, и трендафилът забоден току над тях. Туй всичко будеше странно влечение в Найденовите мисли. Той досега не беше поглеждал така към момата. Помнеше я от дете. Ей така - хванала се за полите на майка си, зад които се криеше когато някой я закачи, и винаги чиста, спретната. "Ех, Марийке, - въздъхна Найден - да знаех, че толкова хубава ще станеш - още тогава да те бях откраднал..." и Найден бавно се заизправя от пейката. Подхвана един чук и удари силно по дъската й, там дето отдолу са крачката. Пейката не помръдна - здрава беше. Също като Найден - широкоплещест, як мъжага, който не се боеше от работа и с чалъм умееше да я върши. Семейството му беше богато - имаше ниви и добичета, с които ги оряха, и къща - голяма и светла. Дори когато годината се окажеше лоша, пак не бяха оставали гладни. Ама Найден не за това можеше да мисли. В неговата душа се въртеше образът на Марийка - като седнеше да се храни я виждаше как шета около него, като тръгнеше по къра - как го изпраща на портата... И така дните му минаваха леко с тази мисъл за Марийка и за тия нейни плитки - дето искаше нощем да го удрят по очите, когато тя се унасяше в сън до него.

Не усети кога времето е минало. На големия портал се заудря и Найден подскочи, изтръгнат от любовният си унес.

- Найдене, тука ли си, бе? Седянка ще правиш, а вратнята не отваряш!

По гласа Найден позна Петко Неновски - голям шегаджия. Ама тоя Петко хем на майтап го казваше, хем правата говореше. Големи приятели бяха с Найден още от деца, но миналото лято Петко се ожени. Доведе си мома от далече. Ралка й викаха. Как я беше намерил никой не знаеше. Говореше се, че когато Петко беше ходил на гурбет в града, тя му била пристанала и затова той се върнал и я взел. Колко са истина тия слухове не е ясно. Знаеше се, че щом се появи Петко на седянката ще има годявка. Найден отвори широко портата и застана лице в лице с гостите. Усмихна се широко и се отмести от пътя им, та да влязат.

- Хайде, бе, хаймани! От кога ви чакам да дофтасате! Викам си седянка правя, а на вратника ми никой не иде! Бачо Петко, де ги жените? Нас с Кольо Тотин ли ще годявате?! Ама и вие сте едни... - Весело потръгна. Ергените и Петко Неновски насядаха.

- Кольо, - провикна се Петко - я дай една свирня, да чуят момите де е седянката, да ни непропущят!

- Че като ни пропущят един с друг ще се годяваме! На стрина Пена ще оберем китките и ще си закичим по ушите - та чак в Цариград ще ни завидят... - това беше гласът на Тодор Кочи-страх. Тоя прякор му беше излезнал не случайно, понеже тяхното семейство с овци се занимава, ама и не само заради това. Като бил малък имали един коч - много проклето животно. А наш Тодор палав бил доста. Всички му казвали: "Недей, бягай от коча!", а той все край него. Един ден коча нещо се ядосал, започнал да пръхти през носа си, а на Тодор не му направило впечатление. Чак когато животното се затирнало към него, той взел да вика, ама късно! Като го емнал тоя коч, па като го размятал... Чула стрина Нена и излязла да види какво става. Като видяла Тодорчо наш, как от страх е яхнал коча, разтичала се викнала комшиите. Едвам го свалили от там. Ама това му е обеца на ухото. От тогава Тодор при коча не влиза, но прякор си има, и то хубав - с история, не просто така...

- Ей, Кочи-страх, - обади се Стойо Арсъзина - я, стани та покажи някоя стъпка. Може да те види некоя булка, па да ти пристане.

Тодор не беше много доволен от изказването на Арсъзина, но стана. Кольо Цафарата извади свирката из джоба си и я наду. Една тъжна песен, бавна и мъчителна, като работния ден, се разнесе из двора, тръгна по улиците и се разля по цялата долчинка, дето беше сгушено селото. Тежка песен, мъжка. Тодор сложи ръце на кръста си, наведе глава и поде с бавни стъпки. Арсъзина скочи от пейката, долепи се до него, прегърнаха се и заиграха двамата.

Найден се беше сврял в единия ъгъл на двора до кладенчето и безучастно гледаше хорото. Него го тревожеше това, че момите закъсняват. И Марийка също я нямаше. Трудно се дишаше в тая вечер - задушлива и топла, морна. Найден пое дълбоко въздух и току го изпусна от дъното на гърдите си - бавно, тежко, като че голям зор имаше в сърцето му. Петко Неновски го погледна, присви очите си и прецени, че тоя човек има нещо да каже, нещо горко и скъпо, което досега не беше казвал никому. И той, като стар и верен приятел, се навдигна от местото си и се подпря на кладенчето до Найден. Погледна го. Усмихна му се. Бръкна в джоба си и извади навит на руло тютюн.

- Начо, тютюн искаш ли? На, запали си! Понякога олеква...

- Че какво да ми олекне, бачо Петко?

- Тая дето те мъчи отвътре... За жена ли е, а?

- За жена! - отвърна срамежливо Найден. - Ти като си дошъл тая вечер Кого ще годяваш? Коя мома за кого ще гласиш?

Найден погледна към Петко и в очите му се прочете цялата обич, на която един човек е способен. Приятелят му го погледна и се усмихна. Извади още една цигара и я подаде на Найден. Потупа го по рамото и се върна на местото си. Найден остана пак с мислите си. Винаги се беше радвал на идването на Петко, а сега някаква буца се пънеше в гърдите му, душеше го, прискаше го.

Кольо спря да свири. Арсъзина и Тодор седнаха. Стрина Пена донесе ракия и сложи на софрата пред тях. Поогледа ги с изпитателния си, строг, но майчински поглед и се усмихна.

- Петко, добре ми дошел в къщата. Тейко ти Спас си е легнал - да го не вдигам... А пийнете си от нашата ракия! Хубава е станала! Тя от лани хартиса, ама нали знайте - колкото по-стара е, толкоз по-хубава... И внимавайте - успива... А млади сте още - успани по улиците не може да ходите! - и стрина Пена се отправи към вкъщи. Преди да влезе във вратата тя се извърна и погледна Петко, после Найден, пак върна погледа си към неновия син и леко си скимаха с глави.

От улицата се дочуха гласове. Едно силно и весело "И-и-и-и!" извади Найден от мислите му. Той подскочи и се изправи в цял ръст. Сърцето му се разбунтува и заудря силно в гърдите му.

- Идат, момите идат! - извика Кочи-страх и се усмихна доволно. - Хайде, бързо, отваряй вратника, Найдене!!!

Найден повече покани не дочака. С бързи крачки - раз-два, три - стигна до врата. Усмихна се скришничко на себе си и отвори. В двора се изля поток от плитки, закичени в тях цветя, престилки, погледи, жени. Като ручеи гласовете им се лееха и галеха слуха на ергените. Красиви бяха, млади. Всички до една от лични, та по-лични... Найден ги гледаше как влизат една по една и чакаше да види как Марийка влиза в тоя праг.

Първа вървеше Рада. Нисичка беше, бяла и черноока. Имаше широка и добродушна усмивка, която тъй нежно галеше погледа на Арсъзина, че той се изправи от пейката и леко се отдръпна. Толкова да обичаше тия нейни къдрици, които никога не стояха пригладени в плитките, че се бе улавял в последния миг, когато ръката му е тръгвала да ги погали на някоя седянка и той се беше спирал, учуден от собственото си безсилие пред тях.

После вървеше Юла, с привичната и бързичка стъпка, прибрала вечно студените си ръце под престилката и свела срамежливия си усмихнат поглед надолу. Каквото и да ставаше по седянките, който и да играеше на хорото, Юла винаги успяваше да се хване до Кольо. Случвало се беше и на него да му играе пред всички. Лошо име й излезе тогава. "Така ли се прави? Тия неща се крият! Срамота! Ама то нали е сираче - баща му по гурбети се погуби. Остави майка с две момичета сама - как да ги гледа, как да ги възпита..." Тъй говореха хората за нея, турайки на лицето й петно. Ама и Кольо си я тачеше. Ходи, ходи, па туко мине да види има ли майка й стрина Лила дръвца за печката, тревица за козичката, а и, както се знае, и Юла да види. Туй, че ще се съберат се знаеше от всички - отдавна се говореше, че тя му била пристанала, но още го криели в тайна, заради хората.

Юла навдигна сините си очи и погледна към Кольо. Не очакваше, но срещна погледа му и пламна като разцъфтелия в косите й божур. Потърка небрежно ръцете си под престилката и тихо приседна до Рада.

В двора вече беше влязла Ралица. Бенката над устните й трептеше. Усмивката й толкова широка, като че цялата й душа се изливаше в нея, с цялата любов на света. Истинска, но тъговита усмивка. Всички знаеха, че преди Петко да замине за гурбета тя беше неговата изгора. Ама работата се разтури. Петко се забави много. В селото се дочуваше, че се е оженил в града, че вече няма да се върне... А Ралица го чакаше. Беше отхвърлила няколко кандидата за ръката си, а годините й вече натежаваха... Когато Петко се върна тя сякаш започна да живее отново. От чакане направо се беше поболяла. Отново започна да ходи по седянките, да се лови на хорото. И тайно се надяваше, че той се е върнал за нея, но друго вече мислеше неновския син. "От де се появи тая Ралка?! -мислеше си Ралица - Чумата да я вземе, дано! Та ми открадна сърцето... Пристанала му! Как? Боже, божичко!..." Сега не останаха много ергени на нейната възраст, кой ще я вземе? Нейните дружки - къде с любов, къде без - се изпожениха, деца имат, домът си гледат, а тя - тя все сама като кукувица, като нощта. Говори се, че нощем се чувало как вие като куче сама в къщата си - без майка, без баща. Докато Петко беше по гурбет и двамата й родители се споминаха и тя - едно дете - сама остана... тъжна, не задомена, без утеха от никого.

През вратнята се нижеха още девойки - Мика от долната махала, щерката на Михал Чобанина - Ганка, Верка - момичето на Марин Ковача, Иглика, Тота, Цветана... Марийка не идеше. Найден излезе из портата да погледне да не би да иде по пътя, да се е позабавила... "Може - помисли си той - нали ми е шетарна, да е имала работа. Ще дойде. Сгодна жена ще бъде - работлива, хубава...Ще дойде, ще дойде..." Найден се прибра в двора при гостите и затвори врата на портата. Кольо вече беше подел една бързичка мелодия, която заиграваше в сърцата на младите. Арсъзина скочи от местото си.

- Хайде, бре, да седим ли сме дошли?! - и той заигра по мелодията. Много му отиваше - ловеше душата на музиката и играеше по нея. Тъй се сливаха един с друг, сякаш и двамата излизаха от свирката на Кольо. Милко стана и се хвана за Стойо. Мика се нареди до тях след нея Юла. Всички играеха, а Кольо вадеше душата на инструмента си - всякакви звуци умееше да изтръгва той от него - от най-тъжните и тежки ноти, до веселите закачливи мелодии. Само Найден сновеше из двора, уж че нещо върши, но очите те му - потъмнели и свити - го издаваха. Петко се пусна от хорото. Ралица го погледна в очите и бавно свали погледа си надолу. Върволицата от хора я отнесе към другия край на двора. Петко се приближи към приятеля си от към гърба му и сложи ръката си на рамото му. Найден подскочи, стресна се.

- Ох!... Бачо Петко, ти ли си бил? Тъй ме изплаши...

- Я стига! Какво ти става?! Приятели сме - кажи ми! Коя жена не е дошла, та я чакаш? Всичките моми са тука! На крака са ти дошли!

- Моята я няма! - отвърна тъжно и малко ядно Найден - Марийка я няма!

- Марийка ли?! Как тъй Марийка?! Чакай! Как така?!

Петко побледня. Погледът му помръкна и веждите му се свиха строго. Появиха се бръчки по челото му. Очите му се присвиха. Ала Найден не го виждаше. Той гледаше към портата. Можеше Марийка да влезе всеки момент.

- Ти чуваш ли се, бе?! Боже, боже! Марийка, оная, на крадливия Калчо щерката?

- Крадлив - не крадлив той и е баща, тя каква вина има, че такъв прякор са му лепнали на него? Грях сторил като по-млад - голяма работа! Какво от това? Аз Марийка искам - нея ще я взема! Ако щеш ме годявай за нея, ако щеш - недей! Толкоз!

- Ти какво говориш, бе? Прякор - прякор. Не е там работата. Ама те не са българи, макар че български им имената! Ти не знаеш ли?

- Какво да знам? Как тъй не са българи? Какви са, а, кажи ти като знаеш?!

- Хайде тръгвай, не разтрогвай седянката! Утре ще ти разкажа! Хайде, хайде, че трябва ония двамата хубавци да годявам. Тодор и Верка ще женим другата неделя, та трябва да ги уговоря - глупости да не стават! Че помниш ли сватбата на чобановия син Георги и Радка, а? Като побягна тая булка... и не ще, ни мъж, нито венчило. Ножчето вика ще си забода в сърцето - оставете ме! Пък се ожениха - и деца си гледат... Ама защо да става така?! Толкоз я гонихме докато я стигнем, па я предумвахме, че срам си слага, че хората ще се смеят... Викам й Радке тъй не бива! Всички сме минали по тоя път и ти ще минеш по него... Е, после тъй и стана... хайде, да ги викаме тия двамата да се разберем ще бягаме или ще сме като хората!

Петко потупа по рамото Найден и го подкани да вървят при хората.