автор: Tiranozavar

Будиш се стреснат. Отваряш очи, въртиш уплашени зеници под сънените клепачи – вдясно и вляво, нагоре и надолу. Мястото ти е познато – помниш този таван и друг път си лягал под него, в това легло, и си се будил, запарен между същите тези чаршафи.
И отново е миришело така – на твоето тяло и дъх, който е превърнал въздуха в една задушна горчилка. Опипваш с ръка ребрата си, корема, бедрото. Тялото е още младо, стегнато, под кожата кръвта и лимфата трептят, в теб лудуват хормони, подлудяват мозъка и мускулите ти. Спокоен си, защото си ти. Все още мъж. Млад мъж. Силен. В разцвета си, както казва тя. Тя е с тяло на жена, едно единствено тяло, което надява различно лице всеки път, когато я срещаш. Което не е толкова често. Жените в днешни времена са рядкост. Както и мъжете. Още си впримчен в съня. Разхлабваш възела му. Сънувал си, че си друг, че не си вече мъж. Бил си старец с приковано от болки тяло, с пробити от игли вени, разредена кръв, размътен мозък и отпуснати телеса. Боляло е, но вече въздъхваш облекчено, защото не е истина. Възвръщаш самообладание. Знаеш кой си, как се обръщат към теб, как ти към себе си, помниш тембъра на гласа си, миризмата на кожата, походката, равновесието. Докато смъкваш крака на пода и кожата ти среща студената земя вече си забравил какво е. Какво е да си стар. Този сън от бъдещето, който те е стреснал, смазал, но и съживил – върнал те е към живота, който ти е познат. Хилиш се в огледалото. На собственото си лице. И знаеш, че това е точната дума. Хиля се. Самоиронията ти е чужда. Познаваш само съжалението. Но за първи път от толкова близо. Било ти е мъчно в съня, искал си да плачеш, да виеш, да се молиш, да крещиш дори, ако трябва и истерично. „Искам да остана! Камбаната не бие за мен!”
Зъбите ти са бели и хубави, имаш тънки, ехидни устни, красиви мънички очи с кафяв цвят и правилни черти. Зърната на гърдите ти са бледорозови, надолу по корема фини косъмчета описват овал около пъпа, срамежливо скрит под нещо като клепач. Обръщаш гръб на огледалото, гледаш се през рамо. Тези хубави рамене с толкова гладка кожа, гръбначният стълб, пресякъл тялото ти като ствол. Ръцете с мускулите, които си тренирал с педантично постоянство, докато им докараш обем, релеф, сила. Бедрата, които могат да поемат тежестта на тялото ти, да те превърнат във вятър, ако бягаш, в полъх, ако те гонят. И гласът, който тръгва от адамовата ябълка, с леко трепване, като дращене върху бас струна, докато тонът не се изчисти и изкара от устните ти самоуверена интонация. Да, без съмнение, това си ти, познаваш се и се обичаш именно такъв - млад. И никакви сънища няма да те сломят. „Кой?”, питаш отражението си, докато накланяш със закачка глава и притваряш едното си око „Are you talking to me?”, преправяш гласа си и разтваряш устни, за да се насладиш на тази усмивка. „Хубав съм!”, казваш високо и знаеш, че фразата ще кънти в ушите до вечерта. Телефонът звъни някъде зад гърба ти и ти шляпаш с боси пети в коридора, протягаш ръка към апарата и виждаш вените, изпъкнали под кожата, широки и жизнени, и през главата ти минава светкавичната мисъл, че можеш да чуеш тежкото преплъзване на кръвта, механичното движение на клапите, които карат пулса да изпъква и тихо тиктака под кожата. Слушаш себе си, докато изговаряш думите и леко завалваш, защото си адски важен, а гласът отсреща ти го позволява – да си играеш, да му се докарваш, да му се показваш. Доволен си и с широк палец, с добре поддържан маникюр и тънка прозрачна кожа прекъсваш разговора. Там, където трябва. Защото ти си уверен и с уверена крачка излизаш навън. Но не и преди да отделиш още час за огледалото. Имаш ли кал в ушите, проверяваш старателно, как седи на задника ти този панталон, който опъваш надолу, за да се види бельото ти, защото така правят всички. Така е, да, сигурен си, защото си виждал по телевизията, че така правят младите мъже. Слагаш стоманено разпятие, овесваш го на шията си с дебела верига и закопчаваш ризата, за да се вижда, когато вървиш и размахваш ръце, от което мускулите на гърдите ти се издуват над гладкия корем. Гледаш се под тънките вежди и в очите ти светват и танцуват пламъчета, защото си готин. Да, готин си. Даже си го повтаряш и слагаш едно „ей”, във фразата, за да звучи като ухажване, към себе си можеш да бъдеш кавалер. А ако се замислиш към кого другиго?!
Летиш по улицата, по-скоро се плъзгаш по сянката си, защото си ефирен и с периферно зрение виждаш отражението си във витрините и не ти пука, ако някой забележи и без това всички те заглеждат. Толкова си висок, с бяла кожа, атлетичен и с интелигентно изражение, получено по наследство и това си личи. Винаги си личи расата. Начинът, по който хората са били заченати – по формата на главата, изражението на очите, пропорциите на тялото. Нека те заглеждат и в метрото, където пътуваш с някакви други хора. Но никой не е като теб. Мъжът през две седалки има плосък отзад череп, който изглежда забит направо в раменете. Жената до него, която не е съвсем жена, с широки торбести панталони, развлечена тениска и бретон, под който, скрити зад очила тревожно подскачат безизразни малки очички. Онзи там, високият тип с костюма, изтупал се като от списание, на който искаш да му изревеш нещо в лицето, за да усети ментовия дъх на устата ти и силата на белите ти дробове. Да го замъкнеш някъде, в някой безистен, и на тъмно, да го ръгаш в ребрата с юмруци, да му щипеш гледките бузки и после, повалил го на земята, да го риташ странично, за да не развалиш фасона на хубавите си обувки. Или да го унижиш, като залепиш устни в неговите, изсмучеш въздуха от гърлото му, а после пак го риташ, защото ти е налетял „мазно педалче такова”.
После слизаш от това лъснато и новичко метро, където мирише на стъкло, пластмаса и човешка плът, и крачиш с широка крачка, докато отново се оглеждаш дали си омачкан, цял ли си, да не би нещо от чара ти да се е загубило в тези тъмни тунели, от които мъничко те е страх, но нали затваряш очи и уж си свиркаш под мустак. Отърсваш се. Отстрани изглеждаш като пружина, пълен с енергия, ей сега някой ще отвори кутията и от вътре ще изскочиш ти, също като балерина, която се върти и замайва, замайва. Но нямаш време да мислиш за балерини и за това какво имат под белите чорапи, опънати по краката им, под снежните, литнали встрани поли, как галят тънките им пръстчета и се ококорват плътно гримираните им невинни очи. Преминаваш покрай просяк, опърпан и свит над мърлява прошарена брада, спираш да дишаш, защото наоколо смърди на урина и лайна. Думата светва в слепоочията ти, дразни те и те привлича, спомняш си ученическите тоалетни, нашарените с надписи стени, ти протягаш ръка към казанчето, но няма вода и те е срам да излезеш, защото всички ще разберат, че си се насрал. И е кофти, и ти тръскаш глава и стискаш устни, и ти иде да ритнеш шибания просяк, защото ти напомня за лайна и да му избиеш мръсните зъбки „копеленце гадно и мръсно, да те шибам в мръсната уста”.
И го правиш, разбира се – въображаемо. Риташ го в корема, в лицето, окървавяваш го целия, обираш му стотинките от кафявата, покрита с рани ръка и излизаш да се отърсиш на чистия въздух. Омръзнали са ти сакатите, болните и другите, за които пише в Библията и къде ли още не, мамка му.
После работиш, ама кротко, защото не това е важно. Не е важно и какво работиш, копеле, казваш на един, дето прилича на теб в ресторанта за бързо хранене, докато преглъщаш кюфтетата и си пиеш сока. Той ти говори по същия начин, ухилен накриво и го чувстваш близък, а и под блузата му нещо трепка, а на теб ти харесва загадката – да си мислиш какво ли е сложил до сърцето си, свастика или кръст. Той носи часовник, виждаш по едно време, това не ти допада, но вече си го пуснал прекалено близо. Излизате заедно навън. Той пали цигара и ти предлага и на теб като тръска кутията към колана на панталона ти. Ти взимаш една цигара, палиш и пълниш дробовете си с пушек, през който го гледаш изпитателно и лепиш „копеле” на всяко изречение. После му казваш, че довечера ще слушаш музика в оня клуб на ъгъла, който се казва „На голо” и той ти се хили и те пита дали да дойде с дрехи. Ти се правиш, че ти е смешно, обаче вече отстъпваш назад, защото този може да е опасен, копеле и да ти разкаже играта.
После се връщаш обратно и бачкаш, и ти звъни телефона няколко пъти и ти скимтиш, лаеш, кихаш в него, лигавиш го. Уморява те да бъдеш монотонен и дисциплиниран, но нещо трябва да се кльопа, си казваш и си викаш наум едно изречено с тънко гласче „Нали?!”. И тъй като е риторично, естествено, не си отговаряш. После ти е скучно, защото има време до концерта в „На голо” и ти влачиш крака по градинките, купуваш си бира и гледаш бабките по пейките с внуците и наум си повтаряш „Колко са тъпи” и „Ебати, ква скука”. Пикаеш в храстите и си представяш, че си показваш члена на разплутите по пейките тела и лицата на тези тела се издължават в писък, а ти вътрешно се хилиш, защото си „голямо прасе”. После ти хрумва, че могат да те арестуват, ако влезеш смело във фантазията, прекрачиш границите и се правиш на такъв, какъвто не си. Прибираш члена в слиповете и те е яд, че три минути по-късно ще си мокър на това място. Облизваш бутилката, гълташ смело газираната бира, докато цялата бутилка са разпени и бясно джиткаш електронните игри на телефона си.
И вече си в „На голо” и е адски шумно, и задимено, и запарено. И някакви кифли се кискат пред тоалетните и ти иде да разбуташ дебелите им задници и да си освободиш път, защото пак ти се пикае. А вътре някой пуши ганджа и това те дразни, защото няма по-гадна отрова, копеле, от тая трева. Вдигаш си ципа и си миеш ръцете, и те радва бледата ти и гладка кожа под неоновото осветление. Някакви ученици си свалят панталоните до коленете, за да пикаят и на тебе ти става гадно, чувстваш се отвратен от звука на струята, забита не там, където трябва. Излизаш и поръчваш пак бира, после се оглеждаш, защото имаш смътен спомен за типа от обед, който те пита дали да дойде гол... Представяш си корема му, плосък като твоя, раменете, а даже и задника, щом се извръща. Питаш се дали ти харесва голото му тяло, но нямаш отговор. Безразлично ти е, защото се напиваш и омекваш, а музиката дъни в душата и мозъка ти, разбива ти нервните окончания, съсипва ти настроението.
После ти се лепва една жена. Познаваш я отпреди, втръснала ти е, но няма начин – не можеш да седиш сам и да гълташ музика до пълно оглушаване. Правиш се, че се радваш да я видиш, даже я целуваш по двете бузи, опитваш се да надникнеш в деколтето й, но тя се дърпа. Мразиш жени, които проявяват капризи. Тя пие нещо червено в чаша със столче, дъвче дъвка, косата й е мазна, а раменете отпуснати. Бил си с нея, скучна и прилепчива е, но не искаш да си тръгнеш и да попаднеш в нощ, в която вече си бил. Чувстваш се победен. Жената те издърпва, първо от музиката, после от бирата, омайва те с онези гадни номерца, които те отвращават, но на които си в плен. Виждаш как главата ти пада на рамото й, след като до преди малко си се правил на важен и си се усмихвал като в блудкав филм. Хапеш меката част на ухото й първо нежно, после с малко сила, ближеш с грапав език портокаловота кожа на шията й и плъзгаш длан в джоба на дънките й. Кльощава е, но си примирен. Тя скимти и се увива около теб, когато опираш гърба й в стената и се правиш, че дишаш тежко, докато тя се опитва да напипа нещо в панталона ти. Откланяш желанието й, защото чувстваш ръка на рамото си и се обръщаш. Срещу теб седи типът от днес, захапал цигара, ти подскачаш нервно, тупваш го по рамото и слагаш момичето между вас. Той ти смига и си взима прозрачно питие. Държи те за лакътя и ти ломоти нещо, което не му се разбира. После пиете заедно на бара, докато девойката нервничи, че не й обръщаш внимание. Криви си устните, щипе те по задника, когато никой не я вижда. Но ти си намерил приятел и сега важно му шепнеш нещо със сериозен тон в лицето. Оня те гледа топло, очите му се смеят подканящо, насърчават те. Приятели сте. Чувстваш го по кожата си, по топлината, която тялото му струи към теб. Не ти е до жени. После хората се разотиват. Ти пушиш с новия си приятел по една цигара под уличните лампи, докато вятърът вдига покрай вас прахоляк и боклуци. Уговаряте се да се чуете, ти записваш телефона му в апарата си с хлапашки трепет, същото прави и той. Казва, че е изморен и се изгубва, а ти захвърляш тялото си в някакво такси, в което мирише на пот и мръсни крака. Спи ти се, но чувстваш, че ще заспиш стоплен, дори окрилен.
Вкъщи е тъмно. Не палиш лампата. Не искаш душ, искаш да миришеш на това усещане. На музиката, която е пробивала порите ти, на разговора, който мъждука в съзнанието ти. Събуваш панталоните, ризата и се хвърляш под одеалото, което те обгръща. Почесваш се зад ухото. Ръката ти потъва под слипа. Напипваш члена си, сега си сигурен. Лека нощ вече, казваш си. Всичко е наред.