автор: pc_indi

Всяка вечер очите й отпиват
глътка тъмно, горчиво небе,
което разтваря луната
като болкоуспокояваща
ефервесцентна таблетка.
От прошепващите пътя си
късни коли
събира звуци-
от тях заплита дълги магистрали,
по които сърцето й хуква
да търси очите му, ръцете му,
устните и гласа му...
Ръцете й са бедни и унили,
а иска да му подари нещо...
Без повод, конкретен и различен
от единствения- че го има...
Какво се подарява на някой,
който притежава
пълната колекция от изгреви,
оригиналът на триизмерното
изображение на Времето
с автограф от автора
и духът на музиката,
живеещ в древна,
незаскрежена от прах лампа
в гърдите му?...
Опитва се да състави списък
с възможните неща,
но вместо думи,
по белия лист разцъфтяват
сини, красиви цветя...
Капките роса по листата им
попиват в очите й дълбоко
и " таблетката " сякаш
увеличава обема си...
Опряна в синята им влага,
на лявата й китка
остава малък отпечатък-
синьо цвете-
ефервесцентна татуировка
на мисълта за него,
идентична с неразтворимата
в сърцето й.
А трептящите сини цветя
си шепнат:

Красивите думи,
твърде сложни и шумни,
не рисуват нещата без име.
Не рисуват гласа му
като ноти от Шуман,
като смях на Вивалди в " Зимата" .
Не рисуват очите му
като котета свити,
като силно, бразилско кафе.
Не рисуват ръцете му
като люлка преплетени,
в която заспива дете.
Малки лилии водни
под очите й бродят
и разгръщат солени листа.
От среднощно сърце-
като шепа небе,
тихо ръми любовта...