автор: angar

Край Садово,
встрани от магистралата,
расте чинар –
висок, разлистен, клонест явор стар.

На пътниците, в жегата, другар –
разкошна сянка над полянката простира.

До ствола му направeна беседка –
стените й от върбова оплетка,
а точно по средата – извор блика
и тръгва вадичка, обкичена с иглика.
Прохлада от водите му струи.
Шумът от трафика дотук почти не стига.
Във клоните ще долети авлига
и като слънце ще ги озари.
А някакъв врабец
в краката ви подскача
и врабките наперено закача,
и клъвва семенца или трохи ...

Описах го със радост, от сърце.

И в “ХуЛите” го постнах, и зачаках.

Но вместо да го видя отпечатан,
“на лична” отговор (от Алфа С)
дочаках:

“Ангар, какво сега си надробил -
пак толкоз никове си изредил!
Кажи –
от Явор взе ли разрешение?
Ами от Извор? От Врабец? А от Авлига?
На всички си омръзнал вече! Стига! ...”

*
За нищо не тъжа на този свят,
но яворът остана невъзпят.