Последните дни на лятото се изнизваха като мъниста от скъсана броеница. Задушно. Нажеженият въздух притискаше сухата пръст. Не беше валяло от близо два месеца. Лежахме под сянката на вишната в двора и гледахме нагоре с надежда да зърнем облаче. В махалата имаше пет-шест хлапета и винаги бяхме заедно.
Само Ангел не играеше с нас. Той се нанесе с родителите си наскоро в спретната къщица в края на улицата. Беше 12-13 годишен с изпито лице и немирна буйна коса. Нямаше брат, нито сестра. Едното му краче беше по-късо от другото и това правеше походката му някак странна. В редките моменти, когато излизаше навън той жадно гледаше към топката, която си подритвахме, но ние се правехме, че не го забелязваме.
Денят се очертаваше да бъде доста скучен , поне докато падне здрач. И тогава някой предложи да се изкъпем в реката. Знаехме, че може да ни хванат и да ни набият, но ваканцията свършваше , а и бе толкова горещо. Решихме този път да вземем Ангелчо с нас да наблюдава и да ни предупреди, ако види пазача. Минахме покрай тях – той си правеше хвърчило от шарени хартийки. Доста се учуди като ни видя, но се поколеба само миг, остави почти завършеното хвърчило на земята и тръгна. Никой не ни видя . Изморени от полската работа хората се бяха приютили в най-прохладните стаи на домовете си. Необезпокоявани стигнахме до реката. Имахме късмет – пазачът, който беше специално назначен да охранява един изоставен наблизо склад (от такива като нас) не се виждаше, явно подремваше под някое прохладно дърво. Без да вдигаме много шум съблякохме дрехите си и се потопихме в живителната свежест на водата. Плувахме и се пръскахме с кристални капчици вода. Ядосани, че им нарушихме територията, жабите крякаха недоволно. Улисани в играта не забелязахме как Петър от Горната махала се е отдалечил. Стреснаха ни неговите уплашени викове. Той ръкомахаше някак странно и главата му ту се потапяше, ту се издигаше над водата. Явно беше нагазил доста надълбоко и сега неможеше да се върне назад. А ние се страхувахме да доплуваме при него. Риданията на Петър ме извадиха от вцепенетието, което бях изпаднал. Изплувах на брега и хукнах напосоки да търся пазача, като се молех бързо да го открия. Напразно надникнах в прохладната му колиба, където стоеше само торбичката с хляба му. Нямаше го и под големия бук отсреща, нито под двете горди тополи.Сякаш беше потънал вдън земя. Вече не сдържах сълзите си – ревях с пълен глас по пътя обратно и се страхувах от това, което ме очакваше при езерото.
Като наближих чух възбудени гласове , сърцето ми сякаш спря в очакване на най-лошото. Петър не се виждаше никъде. Тогава, чух приятелите ми да крещят в хор:
- Той го спаси ! Той го спаси!
Недоумявайки аз се кокорех насреща им питайки :
- Кой го спаси?
Тогава всички се отдръпнаха и направиха място на героя – не вярвах на очите си . Всички сочеха към Ангел. Той беше приклекнал до Петър и не можеше да намери място на ръцете си от притеснение. Плаха усмивка се опитваше да изгрее на устните му.
Трябваше ни доста време да се окопитим от случилото се. Бяхме готови да се връщаме едва , когато вечерникът се спусна от насрещния баир и жабешкия хор поднови своята песен. Вървяхме умълчани към село.
Слънцето скоро щеше да се търкулне зад хълма и да отнесе със себе си поредното мънисто от лятната броеница.
Високо в небето се рееше недовършено хвърчило.