автор: marcusjunius

Велко седи на стълбите. Станал съм в пет часа, казва, наспивам се бързо. Искам и аз да се наспивам бързо. Завиждам му малко за цигарата и косматите гърди. Нямам.
На другата вечер си лягам рано и заспивам под едно половин одеалце, изтъкано от домашно червено вино и устни. Започвам да сънувам веднага. Гоня пеперудите. Гоня облаците. Гоня охлювите. Гоня лабиринтите. Гоня туфа неразцъфнали божури. Гоня едно празно летище. Гоня всичко от съня си, за да мога да бързам. Бързам както никога. Спя толкова бързо, колкото ми позволяват затворените очи.

Велко пак седи на стълбите. Станал съм в три часа, казва, наспивам се бързо. Нямам часовник. Колко е сега, питам. И той няма. Но е около пет, казва. Много е бърз този Велко, непобедим в състезанието по бързо наспиване. Затова около пет е отново по-рано. Има три телефона, по които все чака някоя мадама да го потърси, а нея все я няма. Някоя. Никоя има. Даже пет-шест. Но няма някоя.

Около пет. Около пет е рано, но понякога е навреме. Имам около пет пръста на дясната ръка, които са точно пет, когато докосват лицето ти. Имам около пет пръста на левия крак, които стават точно, колкото са, когато целуваш стъпалото ми. Устните ти правят околото да става точно толкова.

Велко пак седи на стълбите. Снощи мислех да не лягам. Ха да го видя в колко става този състезател по бързо спане! Обаче съм заспал. Гледам го сега, късно, отгоре-надолу – гърбът му, късо подстриганата, оредяла коса. Станал съм в нула часа, казва без да се обръща. Завиждам му малко за космите и за цигарата. А в колко легна, питам го. Наспивам се бързо, вика. От нула до нула. През тила му виждам сенките под очите.

Велко ровичка нещо пред себе си и ми подава през рамо една цигара. Пак нямаш, нали, пита ме. Така де, косми няма как да ми даде. Без да се обръща. Не ща, казвам, студено ми е. Отивам пак да се сгуша, та да стана точно пет. Какви ги плещиш, казва той и нищо не разбира. Точно в този момент телефоните въобще не звънят. Сигурно защото са около три.