автор: Omaia

Естествената светлина показва гроздето, а светлината на мисълта – как да се приготви виното, което се съдържа в гроздето....
Йоан Екзарх, „Шестоднев”, „Слово за първия ден”


Днес срещнах ангел. Не вярвате ли? Знам, че понякога истината звучи най- неправдоподобно, но това, което ще ви разкажа, ми се случи в действителност.


Блажен есенен ден е. Влизам в градината на едно бистро и отмествам с очи, като нетребени зърна, посетителите. Не след дълго съзирам бяла аура /това, което за повечето хора е просто посребряла коса, за мен е мека, едва доловима светлота/. Познато лице ми се усмихва. Виделината се усилва и аз осветена от нея, проблясвам като слънчево зайче. Преди да се опомня, молекулите на думите и смехa ни се смесват. Отделят топлинна енергия...
Виждам Ангел за втори път, но го познавам от книгите му. Поласкана съм от факта, че след като не е излизал вече месец от дома си /заради пиесата, която пише/ се съгласи да се видим за малко. Споделя, че му остава да съчини само финалната страничка на произведението си. Развързваме душеприказни ветрове. Политваме със слова, в които струят невидими сияния ... Не след дълго се разделяме. Изпращам го с молитвено пожелание- Бог да му изпрати светоносен ангел, който да украси завършека на новата му творба с най- възхитителната вселена . Сбогуваме се. Ангел се отдалечава и аурата му избледнява.

След час вече съм в автобуса - залюляна в реално презпланинско шосе и пилотираща в просветлените писти на въображението. Но не забравям да излъчвам чисти молитвени думи за Ангел. Заета с вътрешните и външните пътища, почти не обръщам внимание на хората около мен.
- През зимата умря горилата в зоопарка - казва детско гласче, което седи вдясно от мен.
Но аз съм твърде далеч, следя надпреварата на връхлитащите ме с бучене мисли.
-И знаеш ли защо? Защото забравила, че не е в джунглата и трябва да заспи.
Тези забавни разсъждения си открадват попътно една от усмивките ми. Натискам дистанционното и сменям програмата. Но чувам и малчугана- пее авторска песничка, която се състои от една дума:
- Автобус, автобус, автобус, а-а-автобуус, авто- буус, авто- буус, авто- авто- авто- бус...
Детето млъква за миг, замисля се и ме уцелва с въпрос:
- По какво си приличат авторът и автобусът?
„ По пътищата- профучава като състезателна кола отговорът в мен.”
Отварям уста, за да го извадя от вътрешния си тунел, но автоматичната спирачка за възрастни се задейства и ме оставя без дъх и с вкочанени бузи.
- Не знам - казва разсеяно седящият отпред женски гръб.
Решавам, че когато влизам в себе си, трябва да оставя едното си ухо будно.
Автобусът уморено и задъхано започва да се изкачва към един от виадуктите. Момченцето от предната седалка отново ме принебява при себе си.
- Бабо, бабо, къде е иконката?
- В раницата. Защо ти е?
- Как защо, не виждаш ли, вече сме на небето?
Детето изважда малка, двойна икона с образите на Дева Мария и Иисус. Отваря я, доближава устни, прошепва нещо и я затваря. С дясната ръка я допира до ухото си:
- Ало, може ли да говоря с Бог?...Защо?... Моля Ви!...Моля Ви, нека да е сега, не друг път!...Е, добре... Не, не лека нощ, а чао!
Автобусът започва да слиза.
- Значи сме били на долното небе- казва малкият с разочарована въздишка.
Бабата грабва иконката и я слага в своята чанта.
- Не, не ми кради кръста! Желанията го очакват.
Заглеждам се в самотните къщички на отсрещния хълм. Приличат ми на цвете боднато в рошав ергенски калпак. Питам се дали хората от тази горна земя са чели цветния закон на дъгата и дали им е позволено по нейните жици да изпращат до по- висока кота пастелните нюанси на мечтанията си.
Тъмниното с вакуум ни отнема от магнетичните пазви на гледката. Влезли сме в утробата на тунел.
- Тези врати са направени от демони- връща ме отново при себе си хлапето. - Те се качват тук, за да вземат деца. Най- много обичат да крадат големи деца.
"Прав си!- съгласява се една забавила движение мисъл. - Колко много „големи деца” са отмъкнати завинаги, защото адреналиново са натиснали педала на газта и са превишили скоростта на живота."
Докато размишлявам върху казаното от момчето, то вече е извадило от найлонова торбичка един грозд и продължава да изрича осенилите го словца:
- Грозденцето е просто водичка. Блага водичка. Не е изкуствено, защото ни е дадено от Бог. То е най-сладко на света!
Безсмъртният плод овкусява предположението ми. Досещам се, че може би пътувам в разказ. Оглеждам пътниците. Те четат, разговарят, спят... Сякаш не забелязват случващото се. Дали са реално съществуващи хора? "Господи- изправя се най- откровеният ми глас.- Какво направих? Сигурно не Ти се молих правилно? Толкова много исках да пратиш ангел на Ангел, но явно в прибързаността си съм объркала нещо и Ти си го пуснал на мен. Моля Те, помогни му, той повече се нуждае от подкрепата Ти!"
Влизаме в София, а аз все още не мога да се престраша и да разменя няколко думи с детето. Но то изведнъж, като по команда, става. Излиза на пътечката между седалките. Минава покрай мен. Улавям подарения миг на смелост и го заговарям. Разбирам, че е на шест години и се казва Иван Георгиев. Става ми ясно - двама светци наливат мъдрост в името му. И докато си говорим за Витоша и Рила, виждам, че сме влезли в авто-гарата ;).
Прибирам набързо в дамската чанта тефтера и книгите си, те винаги са ми под ръка. Грабвам куфара и забравила за тежестта на товара, тичам след изгубващите се в тълпата баба и внуче. Без да усетя казвам нещо на жената и питам детето:
- Може ли да те прегърна?
То кимва с глава в знак на съгласие. Нагушвам го и прошепвам в ухото му:
- Прекрасен си- ангел с ум на светец и душа на дете! Може ли да разкажа за теб на приятелите си?
- Да- отговаря едва доловимо.
И поема теглен за ръка, като няколко пъти обръща към мен любопитството си.

Сядам до нахвърляния хаотично багаж. В потира ми се разлива светлина. Отпивам от виното й и проумявам. В този ден Небето е слязло в мен и е опиянило дъха ми. Сипало ми е отлежало тайнство. За да разбера, че ... когато някой изкачва най- високата планина, за да се помоли искрено за друг човек, той всъщност се моли за себе си.

------------------------------------------------------------------------------------------------
19.04.2009г.