Епопея на позабравените българи.
На дядо Вазов.
Велики българино и поете,
не зная аз дали ще ми простиш,
че вместо гроба ти да кича с цвете
ти посвещавам бедния си стих!?
Аз зная ,ти не се нуждаеш от защита,
ти сраснал си с народната душа,
но болката във мен все още пита,
не мога още да се утеша!
Защо така отнасят се със тебе,
уж българи,с познати имена,
нима на тях не си им тъй потребен,
нима не чувстват мъничко вина?
А плюят те безмилостно,жестоко,
ругаят те за твойта висота,
за твоята привързаност и мъка
към твоята България света!
Нима не беше ти светец народен,
не беше ли художник най-велик,
не съгради ли паметник огромен
на българския устремен войник,
на битките ни вечни за свобода,
на звучния ни,прелестен език,
на мъките,мечтите на народа,
на светлия му и възвишен лик!?
Ти беше всичко,беше вдъхновение,
изтръгнато из пламенни гърди,
ти беше дух,ти беше просветление,
ти беше струна,песен беше ти!
Защо,защо,след като толкоз даде
от себе си,от свойта красота,
от ближните си беше ти предаден,
макар признаван от света!?
Скърбя за теб,скърбя за тях,
за тяхното безумство жалко,-
но те ще се превърнат в прах-
забравени,нима е малко?
А ти ще тръгнеш с нова сила-
България те вика с глас
към славата й бъдна,мила.
Бъди ти вечно редом с нас!
24.12.1987 г.