Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 451
ХуЛитери: 1
Всичко: 452

Онлайн сега:
:: marisiema

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКогато любовта остане сама
раздел: Разкази
автор: rufuls

Гореше.
Слънцето сякаш се опитваше да изгори в мен,да подпали мислите ми.Аз исках да направя същото.Опитвах се да затворя очите си пред силната топлина,но се страхувах...Това означаваше да приветствам мрака,да извикам болката – моят ад и моята утеха.
Вървах,сякаш в безкрая,крачейки безцелно в житата.Не исках да мисля,не исках да виждам,не исках да чувствам,не исках да дишам.
Толкова малко неща сега имаха смисъл.Нямах какво повече да взема,не оставих нищо в мен ,което да дам.Сега само слънцето галеше бледата ми кожа.Сега бяхме само аз и лъчите му.Ако имаше лице,щях да се протегна и да го докосна.За да мога да запълня черната бездна в душата си.
Защо си отиде?Защо ме остави,любов?Можех да крещя ,но не го сторих.Можех да заплача с глас,нямаше кой да ме чуе.Дори можех да тръгна след теб,любов,но ти не оставяш следи след себе си.Такава си ти...учителко,и това беше твоят последен урок.
Тогава,когато имаше една мисъл ,която да запълва съзнанието ми,времето можеше да ме погълне напълно.Краката ми се движеха вече машинално,не толкова от ярост.Сухите житни класове бяха издрали кожата около глезените ми.Чак сега усетих болката в тях.Но не исках да спирам.Продължавах да се боря с вятъра.Той сякаш искаше да ме върне обратно,да измие лицето ми от горчивината на сълзите.Те вече почти не идваха,и в тях не виждах смисъл,и в тях не виждах утеха.
Слънцето вече не ме пареше със същата сила.Вече ме докосваше по-нежно.Очите ми – пресъхнал океан, не исках да свеждам,гледах право напред с празнотата на ирисите си.В далечината ,ме викаше в своята хладна прегръдка,борова гора,зовеше ме със своята тайнственост.Там някъде залязващият ми другар щеше да ме изостави,сред мрака,криещ в себе си нещо повече от зловеща истина.Там отивах и аз,в тишината,да умра.
Отчаяно исках да се сгуша в неприветливия хлад на гората.Да събудя страха в себе си.Но него го нямаше,беше изчезнал под притихналия ритъм на сърцето.Сега цялото ми същество можеше да се отдаде на последната си мигновена радост...светлината,и да се отдаде на следващата неочаквана – мрака.Безизразно поглеждах към залеза,докато умората натежаваше в мен.
Спрях.Класовете танцуваха около тялото ми.Небето притъмня.Тишината все повече отстъпваше място на тъжната песен на вятъра.Шепнеше ли той в ушите ми...Сякаш ме канеше на танц.Помислих си...би било толкова хубаво,и лека усмивка се появи на лицето ми.В този миг на забрава ,
потърсих отново смисъл в хаоса на мислите си.Не,този миг на съвършенство не би ме заслепил.Слънцето помаха за сбогом и потъна в гората...завинаги.Затворих очи пред тази гледка,за да я окова в душата си.Внезапна тръпка премина през цялото ми тяло,първо като пронизваща хладина,а след нея – пареща болка.Само тази тръпка ми напомни ,че съм жива.А наистина,бях ли все още...
С последен прилив на енергия,която ми донесе мисълта за теб,любов,се затичах към високите борове.Там,знаех,че няма да те срещна.И бягах,бягах от теб!От всеки зов,отекващ в душата ми,от всяка молба да се върна,от магията в гласа ти,любов.Далеч от теб,толкова,колкото си ти от мен,ако имаше такива безмерни разстояния.Далеч от теб,ако имаше вселена,която да ме приюти.Далеч от теб.Там...сред величествените борове,можех да вдишам нещо различно от теб,любов.Да изтрия аромата ти от съзнанието си,така изпепеляващ.Не ме мъчи повече,върни ми свободата,както ти върна своята.Върни ми крилете, на които ти донесох цялото си същество.
Вече нямах сили да се боря,нито със себе си,нито с теб,любов.Дори и през затворените си очи,виждах пътеката,която ме отвеждаше там,където сме били най – близо един до друг ,а сега ще бъдем най – далеч.Очакваха ме...море от високи диви треви,странно непритихващ вятър,там,споменът ме чакаше.Без жал да ми припомни,как потъвахме през световете си,
ненаситни.Очите ми желаеха,сякаш за последен път да се уверят,че те няма.Да обходят тревожно буйните треви,търсейки и най – малката частица от теб.И така и стана...
Затаих дъх преди да закрача безстрашна в дълбоките треви.Защо трябваше да бъде толкова студено?Вятърът безмилостно ме удряше.Пред мен,всичко се движеше като черните вълни на разярен океан.Сега за наказание , те се блъскаха в мен,оплитаха се в краката ми,желаейки да ме препънат.Легнах по гръб , а около мен затанцуваха сенки,сякаш правеха своето обредно убийство.Вече се бях предала в ръцете им, можеха да разкъсат това ,което беше останало от мен.Нямаше болка,нямаше страх,нямаше милост,беше ги отнесла всичките със теб, любов.
Около мен се стелеше дивият свят,със всичките свои странности и звуци,а в мен растеше тишина.Образите се превръщаха в сенки,които бавно се стопяваха пред очите ми.Тишина...безначална и безкрайна,тишина – повикана и тъй очаквана, като награда за моята вярност.Омаята беше толкова голяма,изпълваше ме.Устните не шепнеха за мислост,те се усмихваха.Наистина ли бях тук, любов? Наистина ли мина през мен като ураган , и изчезна... Наистина ли пътят към теб се стопи в тъмнината, оставяйки след себе си шока от болезнената загуба? Ти надникна в мен ,за да ми покажеш ,че си реална. И какво като сега те има някъде другаде? Нима има значение, безмерни разстояния...
Студът олекваше в краката ми, напускаше ме бавно.Лежах в своята омая и прелиствах на ум албум от черно-бели снимки.Виждах щастливи лица и сред тях и теб, любов.Виждах себе си в очите ти,там беше смисълът ми,там беше моят свят.Там , където беше ти, се раждах отново.Поемах силна струя земен въздух, сякаш всичко бе за първи път.Черно-белите лица, нищо не подозиращи,се рееха край теб,като сенки от твоята плът.Те не знаеха за мен,любов,те не ме познаваха.Те бяха открили своя свят, а аз – теб. Отначало бях притихнала в теб, като слаб огън. Очаквах твоя знак, знак,който значеше за мен да дам всичко.Знак, който значeше да отворя очите ти с жажда.Знак,който гореше и изгаряше в мен...днес ...за пoследен път.Като тези снимки ,които летяха край мен една по една и ми разкриваха твоята тайна и твоята истина.Започнаха да стават все по-черни , все по-трудно разпознавах образите в тях, но твоят оставаше като бистра вода.Видях снимка, на която протягаше ръце...кого търсеше,кого викаше така отчаяно?Със всяка следваща снимка изчезваше по една фигура около теб,докато...не остана само ти,любов,само твоето мъртво тяло.Отиде си,отиде си от мен.Без всичко,което беше ти,аз останах само аромат,носен от вятъра.Аз останах само сянка , която не знае къде е нейният дом.Останах само спомен от теб и огънят в очите ти.Само дупка в сърцето ти, голяма пуста бездна.
Гореше, изгаряше в мен...
Аз бях това,което носеше в сърцето си,бях това което ти наричаше свято,бях низа от мисли ,които те мъчеха в тихите нощи,бях полъх от вятъра,на който ти щедро се усмихваше,бях топлите думи на устните ти.Бях надежда,твоята истина и твоята тайна.Бях това,което изпълваше дните ти и смисълът,които ти наричаше...наричаше ...любов.
Гореше...изгаряше в мен...


Публикувано от alfa_c на 05.05.2009 @ 16:32:46 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   rufuls

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:18:14 часа

добави твой текст
"Когато любовта остане сама" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.