автор: Remembrance

- От вратата за краката, а? Не си поплювате вие тук. – Клер вървеше след своя спътник-сянка и тихо си мърмореше.
Спътникът й се подсмихна.
- Ох, и аз не знаех, че ги ръся такива – въздъхна Клер. – Извини ме.
Мъжът махна с ръка развеселено. Отвори вратата пред себе си и й отстъпи, за да може тя да влезе първа. Светлина, ветрове, листа, шум, хора и тревога я обкръжиха. Тя застана на прага, вгледа се в хилядите образи, изникнали като в безбройни екрани навсякъде, и извика. Спътникът-сянка застана плътно до нея, прегърна я силно през раменете и заедно с нея започна да оглежда всичко наоколо.
- Миналото ми – прошепна Клер. – Така не исках да се връщам тук, знаех си, че само болка се крие там. Но предполагам всичко си има своята причина, нали?
Спътникът-сянка кимна.
- Душата ти е сбор от множество съдби. Ти обединяваш всички тях и не можеш да продължиш, ако не знаеш за всяка една от тях. И ако не се погрижиш за всяка една от тях.
Клер кимна.
- Знаех си, че ще съм сложна.
Тя започна да оглежда лицата, да слуша диалозите, припомняше си всички съществени крачки от изминалия си живот и го търсеше.
- Габ, къде е Габ? – тихо измърмори тя.
Спътникът й повдигна ръка и й посочи една пътечка в някаква гора.
- Него можеш да откриеш само, ако вървиш напред.
- Няма ли го в миналото ми? – ужасено извика Клер. – Аз го познавам от преди!
- О, да – каза спътникът й енергично. – Но има един съществен елемент.
- Слушам?
- Той изтри всички ваши спомени.
- Ах! – Клер извика и се преви в болката си.
- Недей да страдаш – нежно, но силно каза спътникът-сянка. – За ваше добро е. Вас ви предопределя само вашето бъдеще, не вашето минало.
Клер изтри излелите се спонтанни сълзи.
- Наистина ли?
- О, да – потвърди спътникът. – Хайде, нека да вървим напред. Искаш ли? Аз самият съм любопитен какво ще се случи – засмя се той.
- О, да, смей се ти, на чужд гръб.
Той й смигна.

_______________________________


- Габ... – женският глас разтърси тишината.
Той бавно отвори очите си. Май беше заспал. Насред стаята, надвесен над леглото му, загрижен женски образ се взираше в лицето му.
- Мамо?
„Мамо”? Това пък какво беше. Той подскочи в леглото стреснато. Жената допря ръцете си до раменете му.
- Мисля, че сънуваше кошмар, миличък.
„Миличък”? Той започна да се оглежда в паника. Къде беше попаднал?
- Габ, детето ми, всичко е наред.
Той видя огледало близо до вратата на стаята. Скочи и застана пред него. Отсреща го погледна лице на момче, накоро навлязло в пубертета, нямащо нищо общо със собственото му лице. Преди да се побърка окончателно и да даде воля на безумни крясъци, той погледна отново към жената. Тя го следеше притеснено с поглед. Върна се и седна до нея. Тя сложи ръка върху неговата.
- Габ, детето ми, май сънуваше кошмар, викаше в съня си...
Той кимна.
- Всичко наред ли е? Искаш ли да ми разкажеш?
Той поклати глава.
- Всичко е наред, мамо... – това неговият ли глас беше?
- Кажи ми, че днес няма да излизаш пак – умоляващо каза жената. – Много се притеснявам за теб. Все те няма...
Той се взря в тъжните й очи.
- Никъде няма да ходя, мамо.
Тя се усмихна леко.
- И не само това, мамо. Може да правим нещо заедно днес. Искаш ли?
Тя се взря почти невярващо, но развълнувано и погали лицето му кратко, плахо, очаквайки той да се отдръпне. Вместо това той я прегърна и каза:
- Обичам те, мамо.
Той затвори очите си, плувнали в неочаквани сълзи и я притисна до себе си.
- Ще те пазя, мамо. Каквото и да се случва, ще съм близо до теб и никога няма да те предам.
За секунда сякаш нож преряза вътрешностите му и Габ усети как се отделя от тялото на тинейджъра. Стоеше до тях и гледаше двете намерили се души, като в същото време усети как пръстите на жената-сянка се преплитат в неговите окуражително.
- Това е хубаво – каза тя тихо.
Габ стоеше безмълвен, защото нямаше капчица спомен за подобни събития. Разбра само, че някъде, някога, той бе съкрушил нечие сърце, а сега беше намерил пътя обратно.
- Сбогом, майко – каза той тихо, добре осъзнавайки, че те не го чуват. Те бяха щастливи и той се усмихна. След това се обърна и видя някаква друга врата.
- Да вървим, каза той на своята спътница.


/следва продължение/