автор: felisia

Знаеш ли , моите утрини питат за тебе
хуква разплакан деня да те гони
вятъра рошав и глупаво сънен
спъва се бързайки в сивите клони.
Облаци свъсени тайно те следват
слънцето спи и не мисли да става
само в тополата вместо да пее
някакъв славей едва се прозява.
Още е тъмно , но скоро ще съмне
и във златисто ще се разпука зората
ще се забързат , като мравчици хората
трабва и аз да продължавам нататък.
Само че много ми липсват ръцете ти
и целувките с вкус на кафе прекипяло
как да стана , как да почна наново
как се започва живот отначало?
Знаеш ли , когато говоря за тебе
се усмихват отово очите ми тъжни
мога да разказвам с часове на света
колко ми липсваш и колко си нужен.
Плисвам в лицето две шепи вода
и от закачалката грабвам чадъра
ще те забравя , ще продължа
или отново ще пиша до втръсване.
Знаеш ли , нищо не струвам без теб
нямам усмивка , нито глас и лице
имам само болезнени спомени
и едно изморено унило сърце.