Зад прашните завеси от синьо кадифе,
Спят тъжни марионетки с отворени очи...
Там го няма кукловодът- той е със счупени ръце;
Там я няма светлината- тя е с прекършени лъчи.
Театър пуст... На някаква илюзия бездушна.
И на клоуните сълзите са на пълно истински...
И аз лежа... Върху белите клавиши на пианото,
Усмихната единствено от алено червило.
Ръцете ме болят... Не свиря.
Дланите са уморени.
Отвъд очите- лебеди с измокрени криле умират...
Сълзи от прах... И просто празни сцени.
Предлага ми маска- този малък и рошав палячо!
Да се скрия зад нея- сама и щастлива...
Там тегне глухото, нямото...
И жест е прекрасен всеки език.
Няма го тясното, мъртвото...
Сама съм, свободна- толкова повече...
Жива!
Но пръсти протягам- маската чезне...
Далеч се затварят врати.
Аз искам... обаче не стигам!
И умират безсилни черните лебеди.