автор: arty_divine

(Една алтернативна история за рицарството, благородството и честта..., и за виното)

От птичи поглед Колдсуърт приличаше на изпусната от великан монета. Късоглед орел можеше да я обърка и с царевична питка.
Краищата на тази питка бяха обрасли с растителност, а една дълга и тънка връв съединяваше острова със сушата и го превръщаше в полуостров. Когато в океана вилнееше буря, водната стихия поглъщаше отново това съединително звено и Колдсуърт трябваше да се бори сам с вълните като Давид с един много по-голям, сърдит, и пиян Голиат. Океанът си имаше своите особени настроения и когато не беше на кеф искаше да си върне на всяка цена Колдсуърт - кривеше се, издигаше огромните си юмруци и блъскаше с тях по лицето на острова. Понякога успяваше. Океанът скъсваше съединителната дига, но щом бурята преминеше хората бързаха да я построят отново. Така Колдсуърт бе арена на непрестанни сражения.
Днес Океанът беше на кеф. Граф Абърбъри също. Той се беше погрижил да има на разположение най-добрите магьосници за да осигурят хубаво време през следващите седем дни, докато трае турнира на десетилетието. Графът се беше изръсил за това цяло състояние, бе предоставил на магьосниците стаите с най-хубавите изгледи в замъкът Донингтън, а дузина прекрасни дами от неговият двор се грижеха за доброто им настроение. За това помагаше разбира се и Madeleine Angevine - виното, на което и Боговете не можеха да устоят (поне според управителя на Шатото на Доненбърг).
Графът не знаеше, че да се управлява времето с магически заклинания бе абсолютно невъзможно. Просто нямаше начин това да се случи. Нада! Както нямаше начин с магии да принудиш прекрасна лейди да се влюби в грозника на селото. О не сър! Много от тези неща се случваха абсолютно случайно и магьосниците бяха тези, които съумяваха да извлекат дивиденти от магията на живота. О дааа...
Магьосниците разбира се пазеха това в дълбока тайна, но за сметка на това осигуряваха на студентите в магическите университети отлична подготовка по мениджмънт, биохимия, медицина, астрономия и метеорология. Най-добрите магьосници успяваха да предвидят времето от една седмица до десетина дена напред, да разболеят или излекуват човек, да повдигнат или развалят настроението му. За да се влюби една девойка в младеж, който бе достатъчно грозен да изплаши луната и също толкова богат, магьосникът Грунделфелд докара на бедното момиче най-отвратителни газове и диария. В продължение на една година слабите черва на момичето прогониха осемнадесет кандидата за брак. И когато момичето бе на косъм да се поддаде на самоубийствените си мисли се появи нашият човек, на чийто нос без усилие можеха да се закачат 14 геврека. Тия двамата заживяха щастливо и о, да правят го и досега.
Дааа, живота не е справедлив към тези, които търсят правила в него. Като се замисли човек, животът не справедлив към никой, такава можеше да бъде само смъртта.
Когато граф Абърбъри прати вестоносци при Никлаусен - главен асистент в катедрата по "управление на времето" магьосника не даде веднага окончателен отговор. Изчака необходимото време за да може да направи своите метеорологични проучвания и когато разбра, че в уреченото време слънцето ще си прави пикник над Колдсуърт даде съгласието си. Той доведе своите колеги, с помощта на които да осигури комплексността и конгруентността на заклинанието.
Първият сеанс магьосниците направиха в присъствието на графа. Запалиха няколко свещи, които предвидливо бяха обработени със солна киселина, нахлузиха магьосническите си маски, разпиляха върбови клони и перушина из стаята, и започнаха да се наливат с вино. Когато хлороводородът от свещите изпълни стаята с дим и наля очите на графа със сълзи, благородника излетя през вратата като тапа от бутилка. Малко след това магьосниците захвърлиха маските, нахлузиха банските и отидоха на плаж. Времето разбира се беше прекрасно и водата топла като чай. Следващите сеанси те провеждаха изключително насаме.
Домакинството на турнира струваше на граф Абърбъри цяло състояние, но той нехаеше за това. Самият той беше участвал в не малко на брой турнири, когато младостта бе едно от качествата му. И сега не пропускаше случай да се наслади на спектаклите в които от сблъсъка на ламарина, дърво, и плът се разгаряха пожари. Само травмата в дясното рамо възпираше Абърбъри да грабне копието и да яхне бързия като вятъра Гулиндер. И графинята... но това е друга история.
Утре беше денят на откриването. Два от дирижаблите висяха във въздуха като мързеливи пухкави облаци и анонсираха събитието с голям транспарант, върху който със златни букви беше изписано:
LXVIII Ежегоден Турнир "Копие от Магия"
Двама първокурсници от Магическия университет сипваха въглища в пещта, която нажежаваше въздуха във всеки от балоните, докато техните преподаватели се бяха облегнали на парапета, жулеха бири и люпеха семки върху тълпата. От време на време магьосниците изпускаха кълба червен дим от една колба и надуваха сирената за да привлекат погледите на селяните върху "чудната магия, която кара хората да летят". Разказваха си мръсни вицове за благороднички и се превиваха от смях.
Вълните нежно ближеха скалистите брегове сякаш бяха от небет шекер. Бризът едва разрошваше короните на дърветата, а слънцето така се беше превъзбудило, че щеше да изпепели всичко наоколо. Дори мравките се бяха наврели дълбоко под кората и корените на дърветата. Жегата обаче не възпираше тълпите от хора, желаещи да зърнат своите герои и правеше живота на стражите непоносимо труден.
В шатрата на графа бе хладно. Това също бе дело на магьосниците. В стените на шатрата бяха вплетени медни тръби, по които течеше вода от потока и охлаждаха на повърхността нажежения въздух. Хладилна техника изучаваха тези магьосници, които се провалят на изпитите по анатомия на човешкото тяло и смъртоносни отрови. Както и тези, които нямаха връзки.
- Сър Абърбъри, нося окончателния списък, сър! - рече пажа от свитата на графа. - С рицарите, които...
- Зная кой списък! - излая Абърбъри. - Дай го насам! - той сграбчи свитъка с костеливите си ръце и го разгърна надолу. - Ууууу, двеста и четиридесет двойки! Това ми мирише на рекорд. - той пробяга с поглед през имената и хералдиките на рицарите от цял свят и техните магьосници, които щяха да вземат участие в утрешния турнир. - Сър Едуард Далингридж от Бодиъм, Сър Джон Корнуол от Амптил, никога не съм чувал за него, Сър Джон Де Бругтън от Бругтън, скъпа не беше ли това младежа, който миналата година се сражава доста мъжки срещу Сър Ричард Крофт на полуфинала във Кайстор?
- Да, милорд. Това е племенника на Сър Уилям Крофт, доста приятен младеж.
- Сигурен съм в това, милейди. - Графът лисна една чаша Маделийн в гърлото си и продължи да чете на глас имената на благородниците. - Сър Джон Фастоу, Сър Джон Де Кобъм, сър Джон Малкроу, абе много Сър Джон тази година...
- Имената са по азбучен ред, граф Абърбъри...
- Знам това Франсоа! - намръщи се Графа и бързо премина към долната част на списъка. - Сигурен ли си, че това е пълният списък, Франсоа?
- Да сър Абърбъри.
- Дано да е така. - тросна се графа. - Сър Роджър Файнс от Херстмонсекс.... дааа... - рече замечтано графа. - Сър Роджър с прекрасния замък Херстмонсекс, мила бяхме там поминалото лято, спомняш ли си? Спомняш ли си онези лозя, окъпаните в роса зелени листи и налятото със сок грозде?
- Да, милорд. Много добре при това. Сър Роджър Файнс ми показа избата си, в която държи най-хубавото си вино и коняк. Но, нали знаете, че не пия, милорд, освен по изключение?
- Обзалагам се има причина и за това. - рече Абърбъри и люсна още една чаша вино в гърлото си. Той продължи да разглежда списъка и да клати доволно глава. - Сър Жак Дьо Лакроа, милейди, великия френски рицар, който няма загуба вече петнадесет битки. Обзалагам се, че този път ще му е доста трудно... Ха-ха ето го и него, Сър Томас Хънгерфорд от Харлей Хънгерфорд, старата хрътка Хънги пак е подушила битка.
- Сър Томас? Не беше ли ваш връстник, милорд?
- Разбира се, че не милейди. Откъде ви хрумна това? Той е... доста по-млад.
- Сигурно се бъркам с някого.
- Бъркате милейди, бъркате, колкото и да ми е неприятно да го отбележа.
Погледа на графа се стрелкаше по ситно изписаните имена и той доволно кимаше с глава, когато срещнеше познато име.
Изведнъж усмивката му помръкна и устата на графа се изкриви.
- Франсоа! Какво е това... ах-а-ахаа...? - закашля се граф Абърбъри и разля половината от виното в бокала на рогозката под краката си.
- Кое сър Абърбъри?
- Това! - графа забучи костеливия си пръст върху едно от имената в списъка и го навря в лицето на пажа.
- Не мога да го прочета оттук, сър Абърбъри...
Графа тръшна списъка на масата и тупна юмрук отгоре му.
- Ами опитай! Дявол да го вземе, не те ли предупредих изрично за него?
Десният клепач на граф Абърбъри странно заигра. Една вена на челото му започна да пулсира предателски, а дланите му инстинктивно се свиха, кокалчетата на пръстите му изпукаха. Изпука и една от гредите на палатката...
- За-а ко-о-го, съ-ъ--ъъъ-ъ-р? - попита плахо Франсоа.
Графа отвори уста да заговори, но от устата му не излезе и звук. Той лисна остатъка от виното в гърлото си, преглътна и изтри червените капки върху брадата си с ръкав. После нави списъка на руло и го заблъска по главата на пажа.
- За Сър Уилям Де Прузе от Гидлейх, лентяй такъв! Не ти ли казах да не го записваш при никакви обстоятелства, тикво зелена? - очите на графа изпъкнаха изпод свъсените му вежди като кокоши яйца от сламен полог. - Какво ти казах, хрантутино, а? Не ти ли обясних най-подробно, че сър Уилям Де Прузе не е със всичкия си и за малко да провали последния турнир в Щоненберг, когато се втурна чисто гол срещу Сър Питър Шмид с лопата в ръка? Сега спомни ли си жабо крастава? Просветна ли ти?
- Сър...
- Какво? - графа продължаваше да посипва пажа със слюнка, вино и парченца пастърма. - Какво? Какво?
Пажът опита да се предпази с ръка, но закъсня.
- Сър не си спомням такова нещо. Трябва да сте го казали на друг, сър.
- Сега ще ми противоречиш, а?
- Не сър.
Изведнъж графа се строполи безмълвен на дъбовия стол и протегна ръка към сърцето си. Той се присви и започна да пъшка. Тишината се промъкна в стаята като неканен гостенин и се настани удобно в един от фотьойлите до графа. Сипа си малко вино с резенчета ябълка Pomme d`Or Reinette d`Angleterre и отпи.
- Какво ще правим сега? - рече графа, когато болката попремина, а по лицето му остана само бледа следа - тънки костеливи пръсти, с голям пръстен върху единият от тях. По лицето на благородника премина черна сянка, задържа се за миг, наведе се на него след което се изправи, изруга тихо и отмина. Червеното му допреди малко от гняв лице посърна.
- Не губете кураж милорд! - обади се милейди. - Все има някакво решение на проблема.
- А аа-ааа-аааа... - разрида се графа. - Няма начин да го отстраним, нямааа-аааа-ааааа... Не мога да наруша кодексааа-ааа-аааа... Не могааааа-аааа-аааа...
- Добре де, може да не е толкова луд. Защо не го извикате на аудиенция, милорд? Можем да го почерпим с... вино?
- Не могаааа-ааа-ааа, против кодекса-аа-аааа ееее!
- Нека изпратим Франсоа, под някакъв предлог. Това не е против кодекса, нали?
- Не е.
- Франсоа - рече графинята. - отиди при Сър Уилям Де Прузе и го попитай какво меню би предпочел за довечера - пуешко с грах или телешко с боб. Наблюдавай внимателно реакциите му, маниерите му, облеклото му, ясно?
- Разбира се мадам. - рече Франсоа и побърза да излезе от шатрата.
- Всичко ще се оправи. - рече графинята и нежно спусна белите си ръце по раменете на графа. - ще видите милорд... - додаде закачливо тя и ощипа съпруга си отзад.
Графа подскочи.
Пажа нахлу в шатрата.
- Франсоа! - сепна се графинята. - Какво пак не разбра?
- Всичко разбрах, мадам.
- Тогава защо се връщаш толкова скоро?
- Той е отвън мадам. - рече пажа и се изчерви.
- Е и?
Пажа прехапа устни.
- Може би графът иска да види това с очите си. - рече смутено Франсоа.
Челюстите на гафа се сключиха и устните му се свиха. Около устата и очите му се появиха дълбоки бръчки.
- Нека да свършим с това. Нека да е по-скоро... колкото по-скоро по-добре. По-добре това, отколкото графинята... - мърмореше графа. - Нека приключа с това веднъж за винаги. Това е края, това е бездната, която ще ни погълне... Свършен съм! Не мога да понеса този позор! Позор! - последното бе по-скоро мисъл облечена в сумтене, но и това вършеше работа. Благородниците трябваше да пазят репутацията си дори в моменти, когато тя бе на път да се срине из основи.
Графът разтвори рязко платното на входа на шатрата и излезе навън, докато графинята го следваше по петите. Благородника премигна с очи сложи длан над очите си за да ги предпази от изпепеляващото слънце и погледна в посоката откъдето идваше олелията.
- Света Дево Мария - изпищя граф Абърбъри...
Графинята погледна в посоката, в която гледаше графа и пребледня.
Граф Абърбъри бе пресушил декантера и се пресягаше към новата бутилка, която прислугата бе донесъл минутки преди това от избата. По бутилката имаше стърготини и прах, но графа нехаеше за друго освен за "проклетата тапа".
- Ще трябва да поръчам да ми измислят някаква магия за бързо отваряне на бутилки... - мърмореше той.
- Милорд, трябва да престанете да се наливате като прасе! - рече графинята. - Има по-добър лек за стреса. - тя прокара белоснежните си ръце около врата на граф Абърбъри и погали с нокътя на показалеца си брадичката му.
- Да! - извика изведнъж графа и лицето му се проясни. - Точно така! Ще се обеся! - той изблъска ръцете на лейди Абърбъри и отпи виното от бутилката.
- Не драматизирайте милорд. - намуси се графинята. - Хей Франсоа, какво става навън?
- Ъхм, Сър Уилям току що наръга един от стражите с копието си в задните части, мадам. Сега галопира чисто гол със задницата напред, ако ме разбирате... Оправя се към скалите мадам, галопира, премина колибата с инструментите... Ъхм сега държи брадва в ръката си, бих отбелязал че я размахва доста солидно, продължава да се носи към скалите... Боже...
- Какво?
- Прегази още един от стражите. Продължава да се носи към брега, вече едва го виждам. Стражите препускат след него. Скри се в гората мадам.
В далечината се чуха глъчка и одобрителни викове.
- Какво е това? - попита сър Абърбъри и избърса брадата си с ръкав.
- Тълпата Сър. Аплодира Сър Уилям.
- Защо? Защо го аплодират?
- Защото го харесват сър.
- Той е луд... Лудото копеле прегази няколко от стражите ми...
- Мисля, че това е причината, сър. - прокашля се Франсоа. - Стражите не бяха много любезни с... простолюдието напоследък.
- Това е заговор! - изкрещя графа. - Срещу мен! Бунт! - в очите му гореше буен огън, а по челото му беше избила пот.
Графът сграбчи един ножа за плодове, който бе в панера върху малката плетена масичка и заедно с полупразното шише в другата ръка приличаше на току що прибрал се моряк от дълго плаване.
- Милорд! - изпищя графинята. - Какво правите за Бога? Пуснете този нож! Не бъдете дете!
- Какво? - изблещи се графа. - Преяде ми се ябълка.
- А, добре. - рече графинята. - Може да си я ръбате. - предложи учтиво тя.
- Сър. - прокашля се пажа. - може ли да предложа нещо?
- Какво Франсоа?
- Сър, кодекса не позволява да кореспондираме с благородниците преди деня на турнира, нали?
- Да, Франсоа.
- Но не казва нищо по въпроса за техните магьосници сър.
- Е, и?
- Франсоа се прокашля. - Разбирате ли, ако поговорим с магьосника на Сър Уилям и го убедим да не участва в турнира, това би довело до отстраняването на Сър Уилям... Според кодекса всеки рицар трябва да се яви в деня на турнира със своя магьосник и не може да ползва услугите на магьосник обвързан с друг благородник.
- Франсоа, по-тъпо нещо не бях чувал. - изблея сър Абърбъри.
- Мисля, че идеята е чудесна, милорд! - извика графинята.
Графът я изгледа намръщено.
- Но като се замисля за момента не разполагаме с друга идея. - отсъди графа. - Предложи му пари, служба при мен, графинята... каквото пожелае. Само да не участва утре.
- Слушам сър. - Франсоа излезе от шатрата и за сетен път горещия въздух отвън опърли бузите на сър Абърбъри. Той изля още една чаша вино в гърлото си и потъна в мрачните си мисли.
След десетина минути пажът се върна.
- Е, говори Франсоа! Какво отговори магьосника.
- Сър Абърбъри, чували ли сте някога за Хармиондий?
Графът смръщи вежди.
- Ъъъъм, алхимика от Сторуол?
Графа поклати глава.
- Ъъъхм, Ревящия огън? Този, който говори с конете?
Графа присви устни и сбръчка чело.
- Сър, това е магьосника, чийто баща сте смазали на един от турнирите, в които сте участвали като млад. Хармиондий е бил млад магьосник тогава, сражавал се е с баща си.
- Аз участвах в много турнири. - засмя се горчиво графа.
- Този е бил по-особен сър. Според Хармиондий, конят ви се е препънал и е премазал баща му - сър Агамонд Хлавински.
- Спомням си го. - рече хладно графа.
- Според него конят Ви се е строполил няколко пъти върху баща му, докато е пиел вода от потока и вие, тук ще подменя думата с друга, "благородно" сте го отървали от мъките му.
- По дяволите!- извика граф Абърбъри. - Count of Flanders! Тогава всички го правеха, милейди кълна се. Не беше против правилата да изненадаш съперника си, докато... пие вода...
- Милорд! Вярно ли е това, което казва Франсоа?
- Разбира се, че не е. Тогава бях млад, конят ми се подхлъзна...
- Край потока? Не бяхте ли слязъл от него милорд?
- По дяволите! - изпъшка Абърбъри. - Бях млад!
- Според Хармиондий Вие сте ударили коня в коляното с меч докато е минавал покрай баща м у.
- И той каза това? Нека го каже пред мен!
- О, той каза че ще го стори. Каза, че отдавна чака този момент да разгласи, какъв... тук ще премълча определението, което магьосника използва сър, ако позволите. Не мога да намеря подходяща дума в речника си да го заместя, моля да ми простите.
- Глупостта не е порок, Франсоа. - рече графинята.
- Загубен съм! - изпищя графа.
- И после сте взели коня на сър Агамонд и сте го представили като ваш. - продължи Франсоа. - Обяснили сте, че петната по него са от ухапване от отровен бобър...
- Франсоа, мисля че изясни достатъчно ситуацията. - смъмри го графа. - Нека се съсредоточим върху нещо по-смислено. Милейди, какво ще кажеш за едно малко пътешествие из... Европа? Нали искахте да видите местата по които са живели викингите?
- Сър само да довърша, ако позволите. Хармиондий твърди, че вие сте виновен за неговото отлъчване от магьосническия орден за двайсет години. Каза, че ще се радва да ви види как хъммм... "се потите в най-топлото място", сър?
- Антарктика! - извика Абърбъри. - Можем да караме ски. Ще ловуваме полярни мечки. Познавам едни хора, които ще ни помогнат да си направим лодка.
- Графе! - извика милейди. - Призовавам Ви да се успокоите. Графе! Слезте от масата за Бога!
- Да сляза? Франсоа, какво седиш като истукан, помогни ми да сляза!
- Веднага сър.
- И ти чу всичко това с ушите си?
- И с двете, сър.
- По дяволите Франсоа, не можа ли да ги запушиш!
- Не сър, моля за извинение.
- Ще се оттегля в покоите си милейди. - смутолеви графа. - Искам да поразмишлявам насаме замалко.
- Много добре милорд. Може ли да дойда с вас?
- Не, благодаря. Малко съм разстроен, бих предпочел да съм сам.
- Поспете, това ще ви даде сили.
- Да спя? Не мисля, че ще мога да затворя очи... повече. - измърмори граф Абърбъри и залитайки в различни посоки излезе.
Няколко часа по-късно на вратата на сър Абърбъри се почука. Луната беше изгряла и плахо надничаше иззад дебелите плюшени завеси. Лицето на графа беше бледо въпреки количествата изпито вино. Той стенеше в просъница, свит на кравай, стиснал бокала в едната си ръка и лапнал палеца на другата.
На вратата се почука отново. Почука се. Отново.
- Кой! - сепна се граф Абърбъри. Той скочи от леглото, но залитна и се срути отново върху сатенените чаршафи. - Кой чука?
- Франсоа, сър!
- Какво има Франсоа? - в болезнената сънена глава на графа се отвори една скърцаща врата и от нея започнаха да се промъкват спомени. - Ааааа... Приготви ли ми багажа?
- Какъв багаж, сър?
- Какъв багаж? - измърмори графа. - Багажа...
- Мисля, че няма да е необходимо сър.
- Няма ли? Защо?
- Сър Уилям сър.
- Какво за него? Да не е тук? В замъка? - попита ужасен графа.
- Не сър. Става въпрос за неговият магьосник - Хармиондий. - Станала е злополука сър. Сър Уилям го е премазал с коня си..., сър?
- Какво?
- Докато е наливал вода от потока сър.
- Франсоа, ела тук! Ощипи ме! Ощипи ме пак! Охххххххххххххх! Да не искаш да отскубнеш парче месо от ръката ми непрокопсанико?! - графът разтърка енергично ръката си.
- Съжелявам сър.
- Значи е истина? Горкия Хармиондий. Явно това е съдба на фамилията... Франсоа ти сигурен ли си?
- Абсолютно сър! - Видях с очите си как закараха Хармиондий в лечебницата.
- Това означава, че сър Уилям няма да участва в турнира! Юпиииий!
- Да сър. Има още нещо сър. Откакто като конят на сър Уилям де Прузе го изхвърли в реката никой повече не го е виждал. Претърсихме реката, но не открихме нищо. Изчезнал е!
Графа се надигна от леглото отново, нахлу чехлите си, оригна се, облегна се върху пажа, пръдна и рече:
- Франсоа, това трябва да се полее. Води ме! Смятам да се накова като свиня!
- Едва ли ще изпитате затруднения, сър.