автор: lisiza

Бонка бе с вечната си недоволна физиономия. Класът бе свикнал с насторенията й, но днес бе по-различно. Автобусът закъсняваше, другият клас също и те тропаха нетърпеливо на срещата пред Голямата чешма.
Символа на града с висок покрив и стабилна кула, а от четирите й страни водата привличаше с вкуса и дъха си. Казваха, че който пие от тази вода, един ден, рано или късно ще се върне.
Площадът около чешмата беше пуст в тази сутрин. В седем колите бяха редки и околните кафенета затворени. Учениците не бяха с много багаж, дори не носеха нищо, лятото набъбваше и те не мислеха, че нещо може да скрие от тях топлите лъчи. Екскурзията им бе до Смолян, за два дена, не се притесняваха от лятото в планината, сами отрасли в планина. Планините бяха различни, но още не го знаеха.
Лаговит бе наблизо до София и през седмицата пътуването до там единствено и вълнуващо. Виждаха познати, споделяха си за магазините, а най-изключителните изживявания баха свързани с хижите около Лаговит. Не бе изключение и миналото лято, когато директорката Радоева им разреши да отидат в Сандански и Велинград. Събитие в живота. Похвалиха се на Петрова, но тя не сподели радостта им, по скоро остана натъжена, че родителите им не ги водят често из страната.
Класната Бонка бе с другата класна Малина, увиснала на ръката й с цялата си тежест, нейна приятелка. Разбира се, класът на едната дружеше с класът на другата. За останалите паралелки нямаше място за трета приятелка. Без значение, че всъщност учениците не се понасяха особено, дори имаше някакво съперничество, по успех, по спортни постижения и дори по брой екскурзии. Те бяха и децата на по-видните хора в града и борбата им за първенство естествена. Те рядко проявяваха уважение към другите паралелки и специалности от гимназията и приемаха твърде близко малките си търкания и тъпи шегички. Класните им съзнателно или не, ги поощряваха в това невинно занимание, все пак злословията и клюките в малкия град са си в реда на нещата, да не кажем основни. И какво друго да правят в свободното си време? Да пасат кравите или да помагат по дворовете, както повечето от околните села? Не, те бяха с по-голям късмет с влиятелните си родители и интригите бяха техните невинни свободни занимания.
Лицемерието им отиваше. Пред голямата опасност се обединяваха, особено сега, когато бяха заедно и имаха общ враг.
- Госпожо, госпожо!- Отвсякъде се разнасяха премръзналите им гласове, – Кога тръгваме? – до преди секунди се ежиха как ще се скарат на класните си за закъснението. Но те не бързаха, нито се интересуваха от учениците си.
- Да виждате автобус наоколо? – Изкриви уста Бонка, вместо поздрав и извинение за закъснението.
- Не, но, ние си помислихме...
- Да ви се плаща за мислене? – отново прояви сарказъм Бонка, а Малина стоеше настрана с невинна усмивка. – Защо питате, да не би да не съм си свършила работата? – продължи с превъзходството си тя.
- Не, госпожо, не...
- Вече ни чакат в хотела, в който питахме да отидем и изобщо екскурзията, която не заслужавахте, ви я издействах, въпреки наказанията, така че...- Не довърши заплахата си.
- Хайде, да пием кафе, някъде?- Предложи помирително Кръстьо на всички и застана до класната си. На двете им светнаха лицата.
Останалите нямаха неговото въодушевение и мълчаливо се пръснаха около паркинга, заети със собственото си подгряване.
Кръстьо намигна на приятелите си и Динко и Тодор придружиха класните до задименото кафе отсреща. В него отсядаха шофьорите от автогарата, беше неуютно, но нямаше друго отворено. Намериха свободна маса до прозореца, а Кръстьо изтича да им донесе кафе. Другите двама си взеха сладкиши.
Скоро към тях се присъедини Радоева, дошла да ги изпрати и да провери списъка на учениците. Тя не отказа кафе и от учтивост ги попита:
- Не поканихте ли още някой учител с вас? Имате две свободни места и е редно някой колега да ви помогне. Знаете, че трябва да сте трима с толкова ученици?
- Не, те не поканиха никого с нас.- Отговори, вместо тях Кръстьо и им смигна.
- Питам госпожите, Кръстьо! – Смъмри го Радоева.
- Ами, питайте ги де, какво ви пречи! – Обърна им гръб момчето. Другите двама се спогледаха. Приятелят им фамилиарничаше и си позволяваш повече от позволеното.
- Поканихме Петрова, - Мазно започна Малина и погледна към Бонка, - тя ни отказа.
- Защо да е отказала, толкова хубава екскурзия, нали тя ви я организира? – Не разбра Радоева. Такива екскурзии бяха не само събитие за учениците от града, ако е знаела можеше да пътува с тях сега. Но не беше наясно и с взаимоотношенията им, въпреки шушуканията в учителската стая.
- Ами, казахме й, че няма място в автобуса, и че класната ни не я иска. – Подхвърли отново Кръстьо.
- Класната ни ревнува от Петрова, - Подтвърди и Динко и замълча от стритване под масата. На госпожите им избиха червени петна по лицата, Радоева онемя неразбиращо, а Кръстьо се усмихваше невинно на Бонка.
- Стига сте ме ритали, - проточи Динко, - какво да крия, нали в час на класния само това обсъждаме, да кажем на Петрова да не идва с нас. Аз я исках, нямам нищо против нея, всички в училище я харесват!
- Какво говориш? – Радоева взе да си припомня недомлъвките в учителската по адрес на Петрова. – вярно ли е това, което казват, Бонке?
- Вярно, ще! - Прецеди през зъби класната им. Всички си замълчаха виновно. Нова разправия с любимката на Новева преди екскурзията, не им се започваше. – Няма да я бъде тая Петрова в това училище, да знаете! Простотиите й станаха много напоследък!
- Да, не се е подписала в дневника на моя клас от миналата седмица. – Подтвърди с готовност Малина.
- Ама, какъв подпис, бе, госпожо!- Възмути се Динко.- Вие дори не ни пишете отсъствия, дори когато ни проверява директорката, да не говорим, че не питате и за медицински бележки!
- Ви още ли сте тук! – Сопна им се накрая Радоева.- Кой ви дава право да се месите в разговора на големите? Я, отивайте при другите! Бърже, бърже!...
- Довиждане, извинявайте и пак довиждане. –Тримата с неудоволствие излязоха, разяждани от любопитство и неудовлетвореност.
- Не трябва да говорите подобни неща пред учениците си! Забравихте ли какво ви е разрешено? – Скара им се Радоева със съзнанието, че може и да послушат. Когато беше гневна, забравяше драбните разногласия и мислеше само за училището, което беше най-важното. – Кой знае за какво си говорите в час на класния! Ще забраня и всички зелени часове, кафета и екскурзии, докато не разбера че поне един час сте обсъждали прочетена книга, статия или филм. Нали, ви раздадох план за тези часове? Допълнително да беседвате с учениците, да ги въвеждате по малко в живота! Няма да оставя така нещата, всички ще си изпатите, виновни и невиновни!
- Ама, Радоева! Никой не им говори за тези неща! Аз не им позволявам подобни неща! – Тросна се обидено Малина.
- И аз! – Повтори след нея угоднически Бонка.
Радоева замълча. Ядът й преминаваше бързо, не умееше дълго да се сърди. Но тези двете трябваше да ги държи под око и да разбере какво става с Петрова и този клас. Всички знаеха, че не обича неприятностите и няма да предприеме нещо особено, нещо от което често се възползваше и Новева.
Но разговора остави в директорката горчив привкус. Колежките й не бяха самата искреност, но с практика и изградено име в града за добро или лошо в случая. Ще ги държи под око. Каквото и да деляха там с Петрова или не, не я интересуваше, стига да не навредят на името на училището. Тя не беше близка с никого от учителите и затова не искаше да се кара. Ако случайно възникнеха усложнения, Новева ще има грижата да ги отстрани, както до сега от години.
В кафенето изведнъж се изсипаха и останалите ученици, радостни от пристигането на автобуса.