автор: felisia

Бил ли си тъжен в толкова хубаво време?
Вън цъфти и ухае , аз вехна сама,
ако валеше и облаци гневно проклинаха
щеше да е перфектния унисон време- душа.
Исках да седна и влюбен стих да напиша
пълен със слънце , преливащ от щастие ,
но завалях , като есен неканена,
та аз те обичам , не ти ли е ясно?
Не ми ли повярва , когато го казах?
Не го ли видя във очите ми влюбени?
Не можеше да знаеш , че ме заболя
и тихо плаках , да не те събудя .
На сутринта със първите лъчи
събудиха се първо всички бенчици
целунах всяка , за да не личи
че тръгвам си завинаги от тебе.
Запазих вкус на захарно петле
от устните ти , за да ми е сладко
когато спомена започне да горчи
и няма как де те целуна пак.