автор: iasmina

Не знам как я карате вие, но аз не съм добре! Казвам си го сама, за да не ми го речете вие...

Как да съм добре, когато на улицата дъжд вали?... Няма ги хората с увиснали носове. Умислените, угнетени, подтиснати и нерадостни хора... Всеки да се е свил между раменете си. Погледите да се чувстват виновни. Стъпките да бързат да подминат. Гласовете - глухи, пресипнали или пискливи. А умовете, макар и невидими, да си личат колко са супер...изтръпнали, вкочанени, изнурени...

Сега е времето на липсващата алтернатива, но докато да завали, не знаех колко много тя ми е необходима! И се налага да прощавам, защото иначе ще съжалявам. Прощавайки, непременно имам чувството, че себе си предавам в своята съкровена ядка. Когато ми прощават, непременно се чувствам обогатена за чужда сметка. А прошката е врата, за която никой не знае накъде води. Знае се само, че има път през нея.

Ако хората днес кротко са се прибрали между раменете си, то е, за да си слушат сърцето. То мълчи, защото все още е объркано. До вчера знаеше как да обича и кога да е послушно. Човекът имаше своята “желязна” представа за себе си. Сега точно тя се разсипва като сух хоросан. (...ле-ле, как вали!... ще пристигна като мокра кокошка...) То мълчи... докато се разбунтува. Тогава прелива. Бентовете срива. Неудържимо напира. На света апокалипсиса намира. В потопа този, разковниче намира. Своят данък от прошките си, сбира!

След дъжда огледалата в света няма да са същите... Днес Царицата няма бъдеще, колкото и красиви да са мечтите й...- от хоросан! “Ти, Царице, си дарена с извънмерна красота, но Снежанка е за мене най-красивата в света!”. А Ловецът ще намине, за да каже, че сега е времето, в което Еднорога подковават със сребърни подкови – не само, за да усмирят железните му копита! Той знае! Очароването не съвпада със Съвършенството. Първото ръждясва лесно, второто е навсякъде, но се обработва трудно... (...май, престана да вали...)

Покрай бляскави витрини и билбордове хората отново изпреварват своите крачки. Във времето на зараждащата се алтернатива и заради непредотвратимата прошка огледалата все по-ясно ще доказват: последната прошка ще получим от съкрушеното си Съвършенство! И да не помним – ще се почувстваме обогатени за чужда сметка... (...внимавай за локвите!...)

Толкова дълго го пренебрегвахме!... Отлагайки го, не му вярвахме. Наклеветено го отлъчихме. Говорихме за него като за “новите дрехи на краля” и крадешком се споглеждахме. Издигнахме му паметник – глупав. Като “грозното пате” на пиедестал го изритахме, но преди това лебедите като гъски изядохме... Всякак го изпитвахме и успявахме да минем без него. Използвахме го, за да си доказваме, че го няма, защото е непостижимо ... – като лелеяното бъдеще на Царицата! (...дали ще има дъга?...) Във водата му ходехме, жадно се молехме... Сега се давим! Не ни понася... – дори сламката! Кошницата си оплетохме. Сега хоросанът се рони от стените ... на бараката! Примижаваме пред “остриетата”. Преди това звездите преброихме, в купове ги подредихме, по зодиите за да се водихме... и в зоопарка човешки джунглата проводихме!

Сега да прощаваме... – себе си в сърце-вина-та на ядката си ще предаваме!
Не го признавахме! Съвършенството?...

(...май, обърках посоката... – както съм се унесла...) Еднорогът ми говори... Били сме очаровани. От съвършенството си. Тогава сме настигнали неговата сянка – Разочарованието. Да стане така, било е неизбежна. Разочаровани дори, останали сме съвършени. И сме довели простотата в сърцата си, където красотата ни е разплаквала. Разбрали сме, че истината не е очарователна...

Скоро часовникът ще отброи дванайсет... (...наистина!...) Пепеляшка бърза към своята ... тиква. Ще изгуби нещо по пътя, но магията ще остане заради другата му симетрична половинка. Съвършенството винаги е цяло! През вратата, за която никой не знае накъде води, ще продължа да следвам ... сламката!

От дъжда ли който мина, стана?... – цялата съм огледална!

(следва заключение)