Първите упоменати владетели в “Именика” са Авитохол и Ирник,
дълго време са отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Като години на управление за първия са посочени 300, а на втория - 150.Същите очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на династия (или род). В случая за нас по-важно е указа-ното начало на българската държавност. Според “Именика” то се поставя в 165 г., от което време до преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали 515 години. Ако приемем данните или част от тях за достоверни, те сочат онова историческо време, в което българите вероятно устройват първата си самостоятелна държава. Къде е станало това е трудно да се каже, но по всяка вероятност тази територия се локализира северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Север-ната му граница е трудно определима, но може да се допусне, че дости-га до средното течение на реките Дон и Волга.В така посочения регион българите достигат след като напускат първоначалните си обиталища в Памир и Хиндокуш около планината Имеон.
Последните изследвания на “Именика” показват,че той е написан по времето на кан Умор,във връзка с 600 годишнината от основаване на българската държава в Европа.
За нас българите особен интерес представлява откритата наскоро в един литовски летопис легенда за произхода на родоначалника на българите Авитохол.В нея се казва:”Ромул и Рем –основателите на Рим-са отхранени от върчица,Парис сина на Приам и троянски княз бил отхранен в пущинака от една женска мечка.Също така и малкото князче мисикийско,сиреч българско беше откърмено от сърна,след като е било отнесено в горския пущинак за да загине” Действително името Авитохол съдържа две старинни източни думи- АВИ-сърна и ТОХОЛ-син,които се срещат и до днес в района на Памир /Имеон/.Взети заедно тези две думи означават ЕЛЕНОВ СИН /син на сърна/.
Докато обитават земите северно от Кавказ, част от българите са увлечени от придвижващите се с голяма сила към Европа хуни (ІІ в. сл.Хр.). По тази причина старите автори често пъти не разпознават българите като различни от хуните и ги отъждествявят с тях. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила “Бичът Божи”, който създава огромна империя, чието ядро се намира в земите на Панония (дн. Унгария). След претърпяното поражение при Каталунските поля (днес Източна Франция) през 451 г. от западноримския пълководец Аеций, хунският военен съюз постепенно се разпада.Между напусналите го са и българите, по-голямата част от които се завръщат по родните си места.Век преди това се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име.За Кавказкия период от историята на древните българи съобщава и византийския автор Захари Ритор:“Отвъд Каспийските врати пише той са бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат и градове” . Интерес предизвикват думите “те имат и градове”. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеят в юрти. Това е важно известие, което се потвърждава и от археологически проучвания, според които българите са полуотседнал народ, познаващ земеделието,занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно от тях не е присъщо на номадските народи, които постоянно чергаруват, следвайки стадата си в търсене на паша. Живеенето в градове предполага строеж на градове, а това е умение, което българите очевидно добре познават. За него ни дават представа монументалните строежи в Североизточна България от VІІ и VІІІ в. Самопонятно е, че това не са умения, които лесно се усвояват, а и не съответстват на обичайното по тези земи строителство от предаспаруховия период, за да допуснем, че са усвоени в новата им родина.