Животът продължава...
И времето тече...
Зенита му преминал
съкрушен, премръзнал, уморен
като столетен ствол прекършен,
лишен от порив, от простор!
Седя!
Потънал в размисъл дълбок,
изпълнен с мисли мрачни
и спомени свидни.
Задавайки си сто въпроса.
Но един без отговор е сякаш-
А сега на къде?
Времето не ще да спре.
Нима на място ще стоиш?
Не ще ли продължиш?
И отговорът е един:
- Да се изправя, да вървя.
Да започна от начало.
Това и ти ще подкрепиш...
Та ти и туй ми завеща
Такъв харесваше ме ти.
Изправен! Горд! Непоклатим!
Значи приемам таз борба.
Ще продължа!
Ще бъда мъж!
Боже, колко лесно е да се каже!
Знам, това очакваш ти от мен -
Да продължа изправен до сетния си ден.
Ще бъде! Не ще те посрамя!
Но и ти ще трябва да ме подкрепиш -
Ще имам нужда и от твоята сила.
Затуй, сакралният ти лик
в сърцето си ще скрия!
Но, моля те да му позволиш
с ритъма на моят пулс да бие,
да бъдем двама, както и преди...
И тогава! Не ще да скрия -
Така ще да успея!
Не ще да те предам!