автор: Dimi

Тази нощ
слушахме песните на разкошното небе
и вярвахме,
че любовта не е разкритие само на едно самотно сърце.
Разлиствахме страниците на най-древната книга,
докато буквите в нея избледняха,
и знаехме,
че любовта не е и размахът от крилата на орела,
догонващи любимата,
размесихме шепота на звездите
с шепота на собствените си устни:
Обичам те!
И оставихме ехото да повтаря,
че тя не се вижда и чува,
няма вкус, нито цвят, нито мирис.
Но усещахме топлината на прегръдката
и само малко ни трябваше,
защото любовта не е вина,
разпъната на кръст, когато всичко свърши.
А не искахме да свършва този миг,
но бе и невъзможно да го спрем.
Не е рибка, която да уловим,
дори да бе златна,
дори да бе глътнала пръстен.
Пожарът на небето,
растящата от нищо светлина,
гласът на изгряващия ден
ни разбуди,
а още не бяхме разбрали какво е любовта,
но вече знаехме,
че тя не е в изпопадалия неразтворен цвят,
не е в снега, затрупал и следите ни,
не е в разсада, незасят от мама и от татко,
не е и в запустелия им дом.
Прогонихме студа,
разтривайки един на друг ръцете си,
страните си и устните,
и вече не питахме какво е тя,
а знаехме,
тя беше огън, който да ни стопли.