автор: LeoBedrosian

Юли, Лято,
мътно и студено.

Замъгленото око на Слънцето
се мъчи да пробие
сивото було на облаците.

Вял хлад разгонва
летните мечти на хората
          по улиците.

Едри капки дъжд
плющят по
зелените листа
на сведените дървета.

Измъчени, рошави врабци
не вярват на природата
и чуруликат,
          пеят в
                 радостно очакване
на Слънцето,
но Него го няма!

Светлината измъчена
се цеди от гъбестото небе
на дребни късове.

А унилият господ,
отвърнат от хората
не вярва сам на
          обещанията си,
за Слънце, вятър и хляб.

А те, горките човеци
се бъхтят, потни
     за насъщния!
И все още вярват
          надяват се!
Уповават се
на невероятното
на логичното,
че слънце ще изгрее
и сърце ще запее!
Че лятото не си е отишло,
че морето пак ще пее
своята Нептунова песен.

Но днес нелогичното е
     по-вероятно
          от всякога,

а сивотата е най-модерния
     земен цвят
и най-удобния на господ.

     Така е!

Враца,
30.07.2002 г.