автор: yulianaiseva

Когато още нямаше лице
и аз не се оплитах в тези длани,
тогава не жадуваше небе,
ни пролет, ни постелята за двама ни.
Не се запита може ли след пет
години да ме срещаш все Отново,
жадуваше не моя силует,
не те затрогна женското ми слово,
а днес ме приютяваш насървен
за всяка моя ласка, леко вдишване,
докосваш ме със милост и сърце
изпълнено с укривани въздишки.
Целуваш ме с узряла мъжка страст,
макар да знаеш утре ще си тръгна.
На вън вали и снежният ми глас
се разтопи, не можеш да го върнеш
и може да остане вечно там,
при другите, зелените полета,
под сянката на някой дъб голям,
под сини, обещаващи небета,
да згряват всеки мой изстинал миг,
и много силни бури да отминат,
като пожар, но без остатък дим,
и да лекуват всяка моя лудост.
Възможно е, но може би след пет,
след десет мига, нявга ще се върна
да се разстапям в твоя силует,
да те обичам бяла и посърнала
от всичките години на дъжда
с който е измивал твойте длани.
Една секунда ще ги подържа
а после само спомен ще остане.