Плешивите мъже навярно са реликви,
защото все по здрач по тях залитам
и вярно, има някаква каризма,
романтика в това да ги обичам.
Косите ми неверни да разплитат
с тях да постилат всяка своя крачка
в душата на балканското момиче,
което през морета мене чака.
Плешивште мъже, навярно са поличба
на някоя сестра на моя татко,
ористница, която ме настигна
за да ме върне в първото ми лято,
когато по узрели не залитах,
не се замайвах лесно и не страдах.
Очите на балканското момиче
пропуснали голямата си радост.
До днес, във месечината се вглеждам,
по здрач ме носи винаги към Рая.
Единственна надежда си отглеждам,
да има месечини и след Края.