автор: hudojnika

         Уважаеми Почитатели на Изкуството; Големи началници и по-малки Такива; Драги приятели, Колеги и Средностатистически посетители; включая и бъдещите Гении.
         Падна ми се, не на последно място – по роднинска линия, Високата чест - да открия Юбилейната изложба на Художника Велимир Петров. Това – в качеството си на негов нещо като двойник, също нарицаем Велимир Петров, но - Писателя. Ползваме едно име, не само за удобство, а и за икономии. Затова сме прокопсали толкова.
         Също така ползваме едни и същи бельо и връхни дрехи, караме една кола и я караме някакси с една и съща жена. Това последното – вече четиридесет и пет години, но не се оплакваме. Чували сме и за по-лошо. Децата и внуците ни са едни и същи; както и навиците, данъците, тоалетната хартия и оределите приятелства. Странични наблюатели казват, че враговете ни са различни, според гилдията, но досега не сме намерили време и нерви да чоплим по въпроса. Който стане пръв или се сети пръв, влиза в кожата на титуляра и започва да действа от негово име. Затова на този двойнствен човек веднъж му се рисува, друг път му се пише; ако не и от двете – нещо странично.
         Та – на въпроса:
         Доста неща поназнайвам за този художник, не му е сега мястото и времето да ги споделям с Вас, колкото и да ми се иска да ги изклюкаря – знайно е, че Клюката храни душата, ама нейсе… да има и за следващия юбилей.
         Щото, колкото и да е чудно и на много хора да не им се вярва – Велимир Петров навърши
Седемдесет години. На пети април тази година, в 17:15 часа. Бидейки плътно до него в оня слънчев ден – разпети петък, си спомням като сега:
         Във Великия четвъртък, милата ни Майчица боядисала яйцата и те грееха на празнично украсената маса, а тя, полегнала на дивана с пружината, гледала през прозореца корабите по Дунава, като какво ли отроче ще и довлече до главата Великата река. Че ще е момиченце, не се и съмнявала, след като десет години преди това се пръкнало момче – Александър и няма как, сега да не е момиченце, и то Виолетка, нали всичките бебешки дрешки и била стъкмила в розовко.
         Във Великия петък, милата ни Майчица започнала традиционната неравна борба с месенето на козунаците. Тогава се месели минимум по 60 кг в семейство и носели на фурната на бай Борис и леля Тифка. Дигала тя огромните топаци тесто над главата си и ги затръшвала… със страшната сила на цветуща жена в средна възраст; при което бъдещият художник, почувствал неистова нужда да се пръкне колкото може по-скоро и да хукне към Тарлъта (панаирът), която вече дни определяла интонационната среда на града. Тука вече леля Саша, кварталната акушерка, която живеела срещу д-р Назърови имала думата, като рекла носово, щото била почти без нос – Ма той пак пишорко, ма Любке… ако не го искаш, вземам го! Я, какъв е хубавец – ръчичките и краченцата му навързани като саламчета.
         Годината била 1939 – давана като сравнителна статистически, за най-благодатна довоенна. Нямало купонна система още; а имало всичко. Нямало изкуствени ерзац материали и ментета; всичко си било натюр; гарантирано качествени материали са вложени в направата.
         Откъм занаята, нали говорим за художника Велимир Петров, нещата шурнали от бързо, та още по-бързо. На пет годишна възраст, бидейки в скута на художника Димитър Диолев, облъкатени на работната маса, с боички в ръце, станало ясно, че още един художник тръгва по трудния път към голямото изкуство. Родителите – баща банков чиновник, майка учителка, свикнали с мисълта, че ще е художник, но ”…нека да вземе барем един занаят, да се прехранва…” настояват да завърши прочутото Русенско техническо училище. Така усвоява ковачество, шлосерство, стругарство, леярство, електротехника, радиотехника и авто-мото дело, били му крайно полезни при изпълнение на приложни задачи в пространствения дизайн.
         На дванайсет години, след сътворена рисунка с определено мераклийски характер, брат му Сашо го завежда в ателието на приятеля си – художника Петър Попов, току що уволнил се от казармата. Двамата много си пасват, възрастовата разлика при русенските художници никога не се е чувствала, и тази им връзка, полезна и за двамата, трае до последните дни на Попето.
         Творческото пълноводие повлича Велимир; посещава школи по рисуване в пионерския дом при Ангел Янков и Никола Пиндиков и няколкогодишен курс към общината при Димитър Манолов, заедно със Стефан Кацаров, арх. Владимир Мачев, Никифор Цонев, Любомир Касабов, Димитър Гилев, Бубараков, Емил Слона, Олга, Баба Хаджийка и други ентусиасти. Отбива военната си служба в Гранични войски като радист в Родопите. Разрешават му да притежава лични вещи – голяма кутия с бои и четки и да рисува в паузите между двама заловени диверсанти.
         Следват години на високи обороти: участия в изложби от регионално значение, национални годишни и периодични изложби, самостоятелни и групови изложби както у нас, така и в чужбина. Взима дейно участие в изграждането на Групата на Русенските художници, като през цялото време на членуването си в нея е бил в Ръководството и, както и в поделенията на Художествените съвети към Държавната комисия в София. Докато се усети, го грабва семейния живот, децата, различните видове художествена работа за прехраната и за осигуряване на средства за “чистото изкуство”.
         Заедно с белите коси и болежките, идва и популярността. Тука преписвам разни отзиви в печата и оперативната професионлна критика. Велимир Петров е международно известен български художник. Негови картини са представени в галерии и частни колекции в Европа, Съединените щати и Азия. Притежава уникален стил, определян от критиците като: „… експлозия от чувства и многобагрови пиршества за окото, невъзможни за копиране и епигонство…“ ; носител е на отличителни награди.
         Велимир участва редовно в изложбите, организирани от Асоциацията на българските художници. Периодично представя и самостоятелни изложби от най-новите си творби. Включен в плановете на Министерството на културата и СБХ, представя българското изкуство в чужбина със самостоятелни и групови изложби.
         Бил е щатен художник в Русенската опера и Главен художник на Окръжния съвет. Между наградите си, цени ранните: Младежка изложба в София (1971); Grand Prix в Унгария (1973); орден „Кирил и Методий“, златен (1983) и Почетен знак на Русе, златен (1989).
         Няма как – трябва да споменем и моето присъствие – на писателя Велимир Петров.
         Вече петдесет и три годишен, почувствах неистова нужда да пиша и то — хумор. След смъртта на брат ни – Александър Петров, литератор, педагог и спортен деятел, автор на повест и спортни разкази, както се шегуваме — писателската ниша в семейството се оваканти и побързахме да я заемем. Още първият разказ се публикува във в. „Стършел“, стършелите намират свой събрат. От общо над двеста налични разказа, над тридесет са печатани във вестник „Стършел“. През 2007 година „Фондация сатирик“присъжда литературната награда „Чудомир“, за най-добър хумористичен разказ печатан за годината във в. „Стършел“, както и за цялостно творчество.
         Да се върнем към картините. Тия дни колега и приятел от бившия съветски съюз, приютил се навреме в щатите и прокопсал, ме запита по Интернет – как е при Нас, купуват ли се картините… тука нещо не върви, стоката мухлясва, търсим алтернативни начини за едина хляб и водката… С чиста съвест му писах – ние този период го минахме; сега кризата обхванала вас и цяла Европа, принуди народонаселението да влага парите си в нетленни ценности. За другите места и население не зная, но цели региони от североизточна България,
по-специално Дунавската хълмиста равнина и околовръст, тружениците разпродават селскостопански движим и прикачен инвентар, селскостопански постройки и работилници, цехове и прочие губещи дейности, за да си влагат парите в картини от Велимир Петров. Пред къщата ни, какво говоря – пред Мечка махла има задръствания от ТИРове, грабят, купуват картини, не питат и за цената, не мога да насмогвам да задоволявам нарастналите културни нужди. Вярно бе! Честна хумористична! Ваш Велимир – кой бях, художника или писателя… все едно!

         Велимир Петров