автор: TheGodofBlood

1. Сънища

- Стивън!
- Съжалявам, приятелю... трябва да направя това.
- Не... Отвори вратата! Отвори я!
- Не мога да го направя, Ник... не мога да поема риска. - Стивън Харт започна да отстъпва назад с лице към вратата.
- Стивън отвори вратата!
- Кажи на Аби и Конър... да стоят далеч от неприятностите - каза Стивън спокойно, нехаейки сякаш за дузините гладни хищници, които го заобикаляха бавно, неумолимо.
Кътър не можеше да откъсне изпълнените си с чист ужас очи от прозореца. Но нещото, което непрекъснато привличаше погледа му... беше лицето на Стивън... точно преди да се случи...

Кътър изскочи от леглото като тапа от бутилка. Чаршафите бяха подгизнали от пот. Седна на ръба на леглото и се огледа безизразно.
"Понякога мразя да живея сам..."
После легна обратно и се опита да заспи... ала докато се унасяше, осъзна, че възглавницата също е влажна - като че бе плакал насън...

2. Травма

Кътър влезе в главната зала на ARC. Не изглеждаше особено добре - тъмни кръгове чертаеха сенки под очите му.
- Професор Кътър! - Викна Конър. - Ей... чакай. Изглеждате, като че сте излезли от машина за унищожаване на документи...
- Конър. Млъкни! - Аби заби лакът в стомаха му.
- Съжалявам, аз просто... изтъквам очевидното.
- Е, задръж го за себе си. Как сте професоре?
- Не съвсем добре - отвърна Кътър уморено. - Трудно мога да спя, откакто Стивън... - той не довърши.
- Разбирам - отвърна Аби.
За първи път от много време насам Конър просто седеше и си държеше устата затворена. Тримата стояха, свели глави, оставили мислите да препускат безцелно.
Ала това не продължи дълго.
Писъкът на алармата прокънтя из помещението и ги извади от унеса.
- Съжалявам, че прекъсвам малкото ви събиране - обади се Лестър, докато крачеше с бодра стъпка към тях, - обаче си имаме нова аномалия.
Конър вече тракаше по клавиатурата.
- Намира се в малко предградие, на няколко мили оттук.
- Да вървим - отвърна Кътър.
Джини се присъедини към групата последна, когато останалите влизаха в колата.
По някое време, докато пътуваха, тя погледна Кътър с безпокойство.
- Добре ли си?
- Да. Просто лоши сънища.
- Чакайте, в ARC бяхте започнал да ни... - Обади се Конър от задната седалка.
- Добре, добре, добре! Ще ви кажа! - Почти изкрещя Кътър. След няколко секунди въздъхна и започна да обяснява:
- От онзи ден сънувам един и същи сън, отново и отново. Моментът, в който той жертва себе си... - Не беше необходимо да им обяснява, кой беше "той". - Ужасно е. Сънувам го най-малко три пъти на вечер, и резултатът е, че така и не мога да заспя наистина.
Джини помълча за миг.
- Може би страдаш от ПТСС - посттравматичен стресов синдром... - обади се след малко тя.
- Знам какво е ПТСС, Джини - каза Кътър.
- Извинете професоре - рече Аби. - Трудно е, наистина, но... Трябва да мислим трезво и да сме съсредоточени в този момент, защото не знаем какво ще заварим като пристигнем.
Кътър замълча. Накрая каза:
- Благодаря, Аби. Права си. Да се погрижим за тази аномалия и да говорим после.
През останалата част от пътуването групата запази мълчание.

3. Нападение

Няколко деца играеха в предния двор - звънките им гласове изпълваха затихналия въздух в предградието. В една къща наблизо, млада двойка, говореше за странния проблем на техния телевизор.
- Трептеше цели 15 минути! - Каза момчето.
- Мисля, че трябва да извикаме техник - обади се момичето.
- Не. Ще се справя с това сам - В гласа на момчето се прокрадна властна нотчица. - Всичко е под контрол, Ан...
Може би щеше да продължи, ала силен трясък откъм мазето прикъсна изречението му посредата.
- Какво беше това? - попита момичето.
- Ще проверя - момчето се изправи, хвана стика за голф, подпрян до стената и се спусна по стълбището към мазето.
Още щом стъпи долу, пред очите му се изпречи феерия от светлина - потрепващи във въздуха, големи парчета, напомнящи счупено стъкло или кристали, се завихряха бавно около болезненояркото ядро.
- Какво, по дяволите, е това? Откъде... Хей, кой е тук?
Обърна се, усетил внезапно някакво движение зад себе си.
Някакъв гущер стоеше на пода, наблюдавайки го с интерес. Беуше тъмнокафяв, на черни ивици.
Чакай! Не беше гущер... или поне досега не беше виждал гущер да стои на два крака. А и имаше ръце - малки, трипръсти, деликатни. Пък и едва ли някъде из Англия щъкаха гущери, големи колкото десетгодишно дете.
- Какво, по.... - Гущерът скочи нагоре и напред, прескочи момчето, а ноктите на краката му закачиха рамото на човека.
Момчето се обърна и замахна със стика. Гущерът се оказа по-бърз и отскочи встрани миг преди да бъде ударен. Изсъска заплашително и тръсна ядно глава. После, преди момчето да успее да направи каквото и да било, създанието стрелна глава напред и впи зъби в крака на момчето. То изкрещя и отново замахна. Този път уцели. Стикът се удари в тялото на животното с глухо тупване - като юмрук, удрящ по възглавница. Създанието изписка и падна. Момчето замахна още един път и влечугото се строполи в безсъзнание.
Момчето се заизкачва по стълбите, накуцвайки. Затвори вратата на мазето заде себе си и се облегна на нея. На крака му имаше дълбока рана, от която се стичаше кръв.
- Боже мой, какво се е случило с теб? - възкликна приятелката му.
- Нищо особено - излъга той. - Вземи комплекта за първа помощ и ми дай малко лед...

4. Просто бебе

Кътър почука на вратата.
Беше хубава къща, боядисана в лек нюанс на червеното.
Човекът отвори вратата.
- Какво?
Аби и Джини стояха отзад, докато очите на Конър и Кътър се разшириха.
- Уау - отбеляза Конър. - ТИ вече изглеждаш като излязъл от машина за...
- Взех комплекта за първа помощ - обади се женски глас някъде вътре в къщата. Поколеба се. - Скъпи, кой е на вратата?
- Ние сме... хм, техници - каза Кътър бързо. - Датчиците ни уловиха магнитни смущения в тази област, които биха могли да повредят вашия телевизор, наред с другите уреди.
- Добър сте, професоре! - прошепна Конър едва доловимо.
- Влезте - каза човекът. Беше млад, около двадесетина годишен, с къса коса. Наистина изглеждаше зле. - Нека ви покажа мазето.
После се обърна към приятелката си:
- Моля те, дай комплекта, скъпа.
Той го взе, после тръгна към мазето, следван от групата.
Когато приятелката му се отдалечи достатъчно, младежът се обърна към екипа.
- Добре, що за шега е това?
- З... за какво говорите? - Заекна Конър.
- Не мислете, че не знам за тоя портал или каквото и да е там.
- Портал? - Аби изглеждаше съвършено убедителна в ролята си на човек, който няма представа какво му се говори.
- Нека да позная - продължи младежът. - Това е държавен заговор за използване на някакъв вид телепортираща технология, за целите на...
- Телепортираща технология? Не, не... - Джини започна да се опитва да го убеди, но той вече отваряше вратата на мазето.
- Ще ви покажа, че не съм луд- каза той и дръпна вратата.
Животното стоеше точно на мястото, където го беше оставил да лежи в безсъзнание.
- Това чудовище насмалко не ме уби! И дойде от проклетия портал.
- Вижте, знам че сте разстроен, но трябва да си свършим работата. Това е истинската причина да сме тук - каза Кътър, после се обърна към Джини и кимна.
Тя му отвърна.
- Хайде, сър, да отидем в кухнята да поговирим на спокойствие, докато те си свършат работата.
Когато двамата с младежа напуснаха мазето, останалата част от екипа накляка около изпадналия в безсъзнание динозавър.
- Боже - прошепна Конър. - Винаги съм искал да видя някой такъв на живо.
- Да, тя е прекрасна - гласът на Кътър излъчваше точно толкова страхопочитание, колкото и този на Конър.
- Никога не бях предполагала... - каза Аби. - През цялото това време на лов на аномалии... никога не бях предполагала, че ще срещнем едно от тях.
Животното пред тях имаше класически белези - силна опашка, яки задни крайници, мускулести челюсти с остри зъби. И най-издайническия белег - късите предни крайници, завършващи с два пръста.
Беше малък тиранозавър рекс.
- Щеше да хареса на Стивън - каза Кътър.
Аби наруши настъпилото мълчание:
- Добре, че това е само бебе, иначе положението щеше да е твърде различно.
- Чакайте, какво ви кара да мислите, че това е бебе? - попита Конър.
Аби и Кътър го погледнаха с едно особено "наистина ли искаш да кажеш това" изражение.
- Конър, ако това беше майка му или баща му, мислиш ли, че това мазе щеше да е все още на мястото си?
(следва)