автор: LeoBedrosian

Каква повърхност,
ясен блясък
о, каква равнинност
има тоз метал
таз сплав

от шлайф и от полир
от мед, от плът и пот.

Изшлайфа ме, о таз машина,
Излъсква ме до потната основа.
Изтръгва и последната, тъй малка люспа
от корозия и епидермис.
И, о… на повръхността
какво излиза…?
Пошлостта? Мерзостта?

Или пък тоз фалшив отблясък,
прикриващ Низостта?

Не може да са те…
Не вярвах да са толкоз плитко!
Те трябва да са долу, до основата!

Безчестието, разсъблечено,
изжулено и лъснато…?

Напира то отвън, да бъде то видяно.

Ох, ти, машино, работи и свличай
тоз грозен слой от мен
не ми е той присъщ.

Не аз това съм.

И пласт след пласт се свличат:
Гряз, чернилка, страст,
изгнила сласт,
маскирана във роза…

Махнете се!
Не ща ви!
Работи и пак дълбай,
стържи по тялото кълнато.

Дали това Душата е?
Излиза бавно, бледо,
най-накрая.
Изпъква… странно…
Не, все още плитко е,
а Тя е ядката, тя е онзи кълн,
без който го няма живота!

Но ти, машино, стържи,
освежи ме.
Излъскай тази моя стара тлен.
Придай търговски блясък, малко фин,
за да продам тялото, сакато,
защото днес душите се продадоха отдавна,

а телата са кът и ги няма!

Но душата моя, горката,
за мен оставам си…

Комай само тя остана ми.

14.08.2000 г.
Враца