автор: flagumdei

Моите лястовици дойдоха още
при строежа на къщата. Имаше ги наоколо, но се концентрираха точно на моя обект. Не знам защо, но нещо там много ги привличаше, и бяха упорити и нахални – същински капризни и властни принцеси. Строяха гнездата си паралелно със строежа на къщата. А майсторите им се ядосваха, но наужким, защото – като строители – разпознаваха в лястовичето племе свои виртуозни колеги в градежа, успяващи бързо и ефективно да сътворят здрави конструкции за живеене на най-изобретателни места. И от суеверие и симпатия никога не бутаха гнезда. Измазваха около тях и чакаха да дойде есента, за да не притесняват колегите...

Преди къщата да се сдобие с врати и прозорци, имаше лястовичи гнезда в гаража, в хола и къде ли не. И, въпреки че те бяха разрушени през зимата, в отсъствието на отлетелите на юг техни обитатели, години след това черни стрелички се пъхаха в къщата и ги търсеха. Това не можеше да бъдат същите лястовици. Няколко години по-късно не можеха да бъдат и децата на децата им – те не живеят толкова дълго. Но и до ден днешен черни мисионерки с бели гушки влизат, обикалят около местата, където е имало гнезда, писукат възмутено и се правят на учудени. Като че ли въпросът не е да заживеят отново там, да възстановят тези гнезда на места отдавна затворени в къщата, а по-скоро да ми се скарат и да ми натякват, досадниците! Понякога се оказват в капан, защото са забравили откъде са влетели, и ги обхваща паника. Притеснението им е повече от очевидно и – както при хората – им пречи да вземат правилното решение и ги кара да се блъскат в стени и затворени прозорци. Тогава ми се налага или да ги подкарвам към отвореното, разпервайки широко ръце като голямо голямо сламено плашило, или – при най-глупавичките и паникьосаните - да ги хвана в шепа и да ги пусна преди да са им се спукали сърчицата от ужас. А те излитат със скоростта на светлината от ръцете ми към свободата с толкова радост и облекчение, че чак си личи по траекториите и въздушните им подскоци.

Така си заживяхме заедно. Събраха се още повече и къщата ми стана нещо като лястовичи център в областта. Гнезда израстваха чудодейно навсякъде: под стрехи, в чупки и дори на едни еленски рога в барбекюто с камината-огнище. Като че ли не само се настаняваха, но си и канеха приятелчета за съседи! Или сякаш децата, излюпени там, се връщаха след година да имат малки на същите места. Не само са много, биха станали и повече, ако не им се карах, когато опитват да ме избутат от моето място за живеене и да превземат всичко, и не им пречех да строят на най-неудобните за мен места. Защото не навсякъде е подходящо. Неслучайно постилам разни найлони насам-натам и едно от обръщенията ми към тях, макар и незлобливо и умилително, все пак е “дрисли” ...

Близо са до мен, виждам и усещам живота им, настроенията им и грижите им, разбирам нещичко и от езика и общуването им. Имам чувството, че и те ме усещат някак близък. Особено някои – тези с гнездото върху рогата. Всъщност барбекюто (нещо като навес за сбирки навън, с големи маси и оджак с плочи и скари за печене на какво ли не) им е като че ли любимото място и всяка пролет си имаме разправии за това... Тези, намърдали се да живеят точно там, са най-близо до хората и в частност – до мен, и най-малко ги е страх. Дори съм ги погалвал с пръст много тихо и леко по заспалите главици нощем, а те – докато се усетят, вече съм изчезнал. Цялата лястовица е много мъничко същество. По-малка е от врабче и само красивите дълги извити крила и раздвоената елегантна опашка я карат да изглежда измамно по-голяма.

Мога да си седя на пейката в двора привечер и дълго да гледам свръхмайсторското им летене – за лов на мушици или за игри и закачки. Какво ли зрение, рефлекс и контрол върху тялото, крилата и въздуха трябва да имаш, за да уловиш в мъничката човка бясно кръжаща наоколо муха! И каква енергия и обтекаемост трябва да имаш, за да летиш безгрижно с над сто километра в час, демонстрирайки при това такива главозамайващи фигури от висшия пилотаж, че в сравнение с тях всеки човешки уред за летене изглежда като нескопосан тантурест бръмбар, а другите птици – като птеродактили или хвърлени камъни. В изтощените от дневните горещини летни привечери, когато пускам пръскалката да полива тревата, те се гмурват с радостни писъци и закачливи стрелвания между струите и си улавят капчици вода без да се намокрят. Когато загледам как двойки от тях се преследват на фона на небето и облаците в танца на харесването, светкавичната и безпогрешна синхронност на общия им полет винаги ме оставя с виснала челюст и широко ококорени очи.

Всяка пролет ги чакам. Без тях небето е празно и недостатъчно. Без тях зимата не е свършила. Щъркелите са големи симпатяги, но ми изглеждат малко глуповато със смешните си клюнести глави, наместили се в огромните си кошници-гнезда по стълбовете и комините, прибързали всяка пролет и ги затрупани от последните закъснели снегове. Лястовиците никога не идват при първите затопляния, ако след тях предстоят даже няколко лоши дни. Не знам как го усещат, но дойдат ли най-сетне, това означава, че сняг повече няма да вали и мога да си сменя зимния гардероб с летен. И никога не долитат всички заедно. Първо пристигат няколко разузнавачки. Летят наоколо, проверяват кое как е, проучват. И едва седмица или две след това някоя сутрин поглеждам навън и виждам познатите им елегантни черни йероглифи в небето. Стотици са. Въздухът е наситен с черни ту накъсани и резки, ту плавни траектории, с възбудено църкане и всевъзможни лястовичи обяснения и възгласи. И нищо не може да спре топлата и усмихната вълна в душата ми. Предполагам, че тогава изглеждам – ако избегнем по-хапливите определения - неестествено и безпочвено ухилен.

Започва тогава ремонтът на гнездата. Гонят се оттам незаконно самонастанилите се врабчета и други пернати твари, поправят се повредите от зимата, разгръща се и ново строителство, почиства се... И всичко това - сред море от цвъртящи обяснения - ту радостни, ту тревожни, но винаги доста сериозни. Междувременно всяка си е намерила половинката и строително-ремонтните работи са спешни, защото яйцата трябва да се снасят някъде! Който закъснее, панически почва лепене на клечки и кал на не най-сигурни места - много ниски, ветровити или неустойчиви. Гледам ги, чувам ги, чувствам ги и някак летата ми се завъртат с тях. Радвам им се като се уредят с домове, като някоя черна главица с живи черни очи се заседи в гнездото, като се появят 3-4 още по-малки сиви пухести главици с жълти широко отворени човки... Изхранването на тези вечно гладни човки си е проблем. И двамата родители циркулират бясно между гнездото с човките и въздуха с мушиците... Сивите рошави главици постепенно стават все по-големи и по-черни, гнездото започва да отеснява и родителите – първо единият, после и двамата - се принуждават да спят навън. Когато малките поотраснат още повече, случва се някое да падне долу - избутано. Много е тъжно това беззащитно и безжизнено голо телце на земята, но се успокоявам, че някак е природно-естествено.

В средата на лятото или малко отвъд него, след като светулките са проблясвали за една седмица в мрака като малки летящи многоточия и после са изчезнали вдън земя, идва моментът за първия полет на лястовичата младеж. Нещо като прохождане, но без твърдата почва под краката и без грижовните ръце на майки и баби. Представям си какъв ужас е да литнеш за пръв път - с неукрепнали крила и непораснала докрай опашка! Земята е толкова далече и толкова страшна и твърда, пълна с котки и кучета, а там, където си се излюпил и отраснал е толкова защитено, удобно и привично... Но неизбежно и неумолимо моментът идва. Големите кръжат наоколо и строго и окуражително подканят с църкане от специален за целта тип. Децата застават на ръба на гнездото и след всички колебания и страхове, мъничките крачета в един момент решително с оттласкват, крилата се разперват, въздухът засвистява наоколо и... ако си готов - летиш! Макар и малко недодялано и тромаво в началото, като някакъв натежал от ядене на семена врабец, и разтворил максимално недораслата си опашка, за да си по-устойчив.... Ами ако не си съвсем готов? Тогава идва моят ред - всяко лято събирам неуспели малки лястовици по поляната - пърхащи, въртящи се в кръг и обзети от истински ужас. Кучето не ги яде, но е любопитно и – размахало опашка бодро, весело и приятелски – винаги се запътва да провери с нос какво е това пърхащото. А тогава от страх на пърхащото ще му изскочат очите! Колкото мога, спасявам ги от такива преживявания. Гоня ги из двора, събирам ги и ги качвам нависоко, за да опитат пак. И обикновено успяват в крайна сметка, което си е повод за празнуване!

Не знам дали тези или други, но някои от тях се закачат с мен. Когато ме видят на двора, се стрелват над главата ми и се въртят над мен с особени възгласи. Различавам тези гаменски и като че ли позитивни подсвирвания от предупредителния тревожен низ от кратки писъци, когато нещо – котка или куче на земята, хищна птица в небето - ги заплашва, или когато наближиш гнездата им. Закачат се и ми обясняват нещо хем мило, хем насмешливо, хем палаво и предизвикателно – от типа “хайде хвани ме, де!”. Предполагам, че прякорът ми е нещо като “дебелия тромав пингвин” и съм нещо като част от интериора, така да се каже. Понякога ме и ядосват по малко. Големи чистници са и не позволяват на малките да цапат в къщи. Можеш да видиш от гнездото да стърчат не само широко отворени човки с жълто по края, а и малки дупета. Тези малки дупета или ми изцапват найлона отдолу, или родителското тяло грижовно взима в човка подаващото се от поредното малко дупе и отлита да го пусне другаде. Най-често върху стъклото на току-що измитата ми кола.

Когато летата се очертаят дълги, а есените - топли, лястовиците някак предвиждат това безпогрешно. И в тези случаи създават още едно поколение. Цикълът се повтаря в рамките на един сезон. Така, че когато забележа в средата на лятото черните главици пак да се заседяват по гнездата, значи ще има още една "реколта" и мога да очаквам топла и хубава есен.
Но към края на август винаги започва подготовка за отлитането. Тогава къщата ми се превръща в истински мравуняк и истински щаб. Всички лястовици от областта или може би тези, които са се излюпили и полетели в района напоследък, се събират там. Фасадите почерняват. Накацали са навсякъде, където може и не може да се кацне, в това число и на отвесни стени. Писукането е впечатляващо, а концентрацията им може и да стресне несвикналия. Координират се, тренират летене по групи, подреждат си лястовичите отношения, нанизват се като гердани върху жиците на високото напрежение...

И след няколко такива дни се събуждаш някоя сутрин, за да видиш, че светът е друг. Притихнал и пуст. Плътно тих. Защото ги няма. Тръгнали са. Поели са по извечния си лястовичи кръговрат. И колкото и топъл и слънчев да е този ден, зимата пропълзява в кръвта ти. И - сантиментално или не - те обхваща тъгата на поредното отишло си лято. Вътре в себе си им се усмихваш, пожелаваш им живи и здрави да стигнат закъдето са тръгнали и им казваш - пак вътре в себе си - че ще ги чакаш да се върнат, ще прекосиш студа, мрака и кишата на зимата и пак ще ги видиш напролет. Те са мънички живи прашинки дух, светлина и топлина, те са мънички късчета живот, те са надежда. Толкова много са ми дали с красивата си естественост! Толкова много са показали на моите объркани или размътени от суетата, грижите и грубостта на човешкия ни свят очи! Толкова пъти са ме усмихвали и са ми напомняли най-важни и най-забравяни неща! И съм много благодарен, че ги има, дрислите му с дрисли...

Дали и аз ще им липсвам някога? Ще ме потърсят ли – поне едно лято?