автор: petsto

Морски и не толкова морски истории,
                    шеговити и сериозни, лично преживяни
                              или чути и преразказани от един
                                        капитан на потънал кораб,
                                                  командвал плавателния си
                                                            съд от фургон на брега


„ – Ех,полковник,няма ли да свърши тази
проклета война,та да си направим едни
истински маневри.”
/Цитат от една книга/


На братовчеда Пламен,който не ми е братовчед,
а бивш мъж на братовчедката Румяна,но след
като се разведе с нея ми остана братовчед.
Не се чудете!Кака Вили и батко Евгени
по-малки от мен.Но са ми кака и батко.Познавам
и вуйчото Наско,който е по-малък от племенница-
та си Катя.

Предговор

В тези истории има нещо различно.Като членове на корабен екипаж фигурират булдозеристи.Морски капитан от фургон на брега,командва потънал кораб.Човек с лека ръка се отказва от 15 000 лева.Корабен готвач
за минути придобива научна степен професор, хора обуват плавници и ги ползват за обувки,угояват прасета с истински черен хайвер.Но тези истории
са истински. Запазил съм и имената.”Екипажът е едно малко семейство – казваше капитан Константин Павлов.Не е добре нещата да се разчуват извън семейството, т.е екипажът.Но изминаха години.Има давност.Някои са пенсионери,останалите работят другаде.
Да ми простят,че разказвам тези истории.А тези,които ги четат дано им е интересно.И да не се вземаме много на сериозно.Защото тогава става опасно.

Авторът


ИСТОРИИ С ТОШКОВЦИ

Имах трима приятели с име Тошко. Когато разказвах някоя история за тях все объркваха за кого точно става въпрос. Затова решихме да сложим по още едно име, нещо като прякор.
Единият бе живял в Куба и го кръстихме Кубинеца, вторият пътуваше с корабите.Стана Тошко дето пътува. А третият?
Весито от компанията каза:
- Да се казва Тошко, дето няма нищо. Той нито е бил в Куба, нито е пътувал с корабите.
После се оказа че хем е бил в Куба, хем пътувал с корабите. Оказа се най-имотен от нас и си има всичко. Но прякорът остана.


ТРИ ИСТОРИИ РАЗКАЗАНИ ОТ ТОШКО, ДЕТО НЯМА НИЩО

І. Дубъл, дубъл, дубъл, дубъл

Отиваме в Казабланка, Мароко. Полусух режим. Има алкохол, но само в някои барчета. Четирийсет градуса по Целзий на сянка. Тогава климатиците бяха рядкост. Не бях виждал климатик. Влизам в едно барче. Хладно осемнайсет – двайсет градуса. Явно има климатик. Поръчвам едно уиски. Наливат сякаш две капки на дъното. Гледам учудено.
- Мистър, дубъл? – услужливо пита барманът. Бяха ме предупредили, че едно уиски е дванайсет грама и половина, а двойно – двайсет и пет грама.
- Дубъл, дубъл, дубъл, дубъл – поръчвам сто грама със сода.
Барманът изблещи очи. Наля. От съседните маси се събраха да гледат как се пие толкова много алкохол.
- Дубъл, дубъл, дубъл, дубъл – поръчвам пак. И така четири пъти. Мароканците чакаха да умра. Не се получи. Като излязох от бара, горещината все пак си каза думата. Добре, че хванах файтон до кораба.


ІІ. БЕЗПЛАТЕН ОБЯД

Отиваме в Пирея, Гърция. Свободните от вахта излизаме заедно. Спонтанно решаваме да изядем агънце в някоя кръчма. Опичат го. Пием узо, ядем агнето, трошим чинии, свирят ни на бузуки . Софрата стана както си му е редът. Донасят сметката. Бъркаме по джобовете, парите не достигат. Кръчмарят прави намаление, но парите пак не стигат... Извикаха полиция. Те, от своя страна, капитана. Той дойде, усмихна се и плати сметката. Прибрахме се на кораба. Нямаше укори и наказания. Случката даже не се коментираше. Продължаваме за Ротердам. Пристигаме. Пръв съм на опашката да получа моряшкия паспорт и валутата.
- Бе-е-е-е-е-е-е... – казва домакинът и подава само паспорта.
- Не блей, а дай и валутата.
- Бе-е –е-е-е-е-е – отвръща.
- Не се шегувай, свободното време тече, а бавим и другите – говоря
- после ще се шегуваме.
Другите се смеят.
- Ти като яде агнето в Гърция плати ли? Каква валута искаш?
- Ама нали капитанът плати - отвръщам .
- Плати, ама защо ще го плаща от своя джоб. Сега се удържат.
Разбрах, безплатен обяд няма.

ІІІ. В СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ Е ХУБАВО

В Одеса сме. Идваме от Италия. Носим касинки, прочутите моряшки касинки. От Одеса отиваме в Истанбул. Там продаваме фотоапарати, купуваме кожуси и ги продаваме в Италия. Оттам касинки ... и така отначало. Парите от тази търговия се увеличават десетократно. Имах гадже в Одеса. Една вечер оставам до късно и ... корабът заминал. Станалото, станало. Пари, като вестници. След седмица корабът ще дойде пак. Веселим се с гаджето. Харчим парите от търговията. Корабът пристига. Срещам част от екипажа.
- Хайде идвай, не сме казали в България, че не си се върнал – шегуват се колегите.
- Не, следващият път ще дойда - им пригласям.
Така стана, че наистина не отидох. Чакам пак да дойде корабът. Не идва. Пратили го в друго пристанище. А толкова години все по една и съща линия пътуваше. Късмет. Парите свършват, че и любовта май свършваше заедно с парите... Чакам кораба с последни надежди. Уви ... Връщам се в България с друг кораб. Отивам в Параходството. Отнемат ми моряшкия паспорт. Пращат ме в крайбрежното плаване. На кометите. Добре поне, че не ме уволниха. Викат ме в милицията.
- Защо бягаш от страната?
- А бе тук е хубаво, ама в Съветския съюз е още по-хубаво!
Смеят се. Няма наказателни мерки от страна на милицията.