автор: LeoBedrosian

Влак, мълчалив и студен,
                 през мрачни зими
                 вън се ниже.

Бял мраз по жлътнали мустаци
на изгладнели мъже
оставя следи.

Тромавите вагони се клатят
мъртвешки бавно и
не искат да паднат
от релсите…

Безнадеждието е обгърнало
свъсените деца,
които искат да играят,
но проскубани майки
не им разрешават.

Рой премръзнали рошави врабци
се втурват към убийствено
мизерния влак и напомнят
с прегракнало чуруликане
за непобедимостта на природата.

Помръкнали, притворени очи
ме гледат унило и гладно
от сиво-жълтото лице
на млъкнало дете.

Те задават безмълвно своите
не изискващи отговор въпроси.

Защо? Искам мляко!
Кога ще сляза от тук?

Какво има навън?
Това бледо кръгло петно,
което се мъчи да пробие сивотата
отвън, дали е Слънцето?

Кой ми спука червения балон,
и защо той изглежда сиво-черен?

Къде отиде баба миналата Коледа
и защо не се връща?
Тя не ме ли обича вече? Толко ли
много липсва на дядо "отвъд"?

Обледените въпроси се носят
мъчно и бавно към съзнанието ми.

Но очите на детето,
останали без блясък,
не ме питат.

Те отдавна вече не искат нищо.

Останала е само гладно
присвитата устица,
напукана и изсъхнала
върху сивото отслабено личице.

Премръзналия кондуктор отдавна
няма желание да изпълнява
служебните си задължения.
От него е останало нищото,
в най-чистия първоначален и първобитен вид.

Искам да сляза, но грохналия влак
не е спирал от няколко седмици.

Майката до мен,
стиснала ръце в конвулсия,
бледнее и оглежда трескаво
бледото лице на детето.

Безцветната й коса се стеле
покрай жълто, хлътнало лице и
обгражда големи тъжни очи
прелъстявали някога, някой.

Отпуснатия бюст излъчва все още
късове еротична топлина.
Слабите колене се крият под
опърпаните краища на пола
с неясен цвят.

Отдавна забравен спомен се
плъзва плахо по тялото ми
и напомня за изначалната цел
                                         на живота.

Дрезгав вопъл се откъсва
от вледенената свирка на локомотива
и възвестява наближаващата гара,
краят на смълчаната непосилност.

Навън е сива, мъртва утрин.
Поредната порция безнадеждност
обгръща унилите клони, останали без вейки.

И аз, останал сам и неутешен,
поемем по своя до никъде неводещ път.

28.01.2004
Враца