автор: rainy

              - Девойче, имате ли…
              Не се беше усетил кога редът му дойде, а сега поредната хипохондричка го избута „само да попита” нещо. Мразеше аптеките. В червата си! Беше абсурдно, но му миришеха на застояла кръв и на съсирена гной... Не се беше подлагал на хипноза, за да разбере в кой ли минал момент нещо се е случвало с него, там. В такива мигове благославяше психиката си, която послушно започваше да „медитира” и запиляваше мозъка му на места, които временно го анестезираха, докато отминеше реалността. За брутален реалист и сангвиник като него тази дарба беше абсурдния, но спасителен пояс, за чието съществуване никой и не подозираше.
              Бодежът отляво любвеобилно му припомни причината да се жертва и посети отвратителното с асоциациите си заведение, но нахаканата бабетка беше окупирала сериозно гишето и мислите му се върнаха там, където бяха зачезнали...

              ... „Глупак! Идиот! Ахмак!” Като грамофонна плоча този рефрен се въртеше в ума му, докато наяве мълчаливо и хладно наблюдаваше очите й, които почти плуваха във вода. Ръцете й не знаеха къде да се дянат и стискаха до посиняване парапета. Цялото й самочувствие на жена се беше свряло в токчетата на обувките й и той се псуваше като каруцар за това, но не можеше да се преодолее. Както и чудесно знаеше, че прави ужасна грешка, но не желаеше да се спре.
              „Няма нищо ново под слънцето, моето момиче. Тези ала-бала-ници за Голямата любов са моментни прищявки на Нейно Величество Химията и нищо друго! Когато свърши процесът на горене, да ти кажа ли на какво вони? Да, да, точно на екстременти. На отпадъчни продукти. Сега умираш за мен. После... После ще умираш от мен. И аз също. Не искам да се превърнеш от богиня в кучка. Ще се намразим. Ще намразим и любовта.” Потръпването на раменете й можеше да бъде отдадено на вечерния бриз, развихрил се на воля върху понтона, но едва ли. Не посегна да я загърне със себе си. Нямаше си доверие.
              „Виждаш ли, по-добре е без нея. Една HIV позитивна проститутка, практикуваща зашеметяващите си умения без кондоми. Нарочно... Всъщност, илюзията за възможността й да съществува е най-основателната причина за съществуването й. И нашето също. Само където малката подробност е, че после тя сама изяжда децата си.” Леко се отдръпна, като че ли вътрешната дистанция не беше достатъчна, за да демонстрира решението си. Явно беше повече от достатъчна, доколкото наблюдаваше настръхналата кожа на шията й, но той не беше от желязо, мамка му! Онази бръчица, пулсираща на слепоочието - съвършена в несъвършенството си, просто го предизвикваше да прокара леко устни, а порочната в невинността си сгъвка на лакътя й буквално го разтрепери... Дори споменът за бедрата й накара панталонът му да отеснее и го накара да тръсне глава и да свъси и без това гъстите си и по природа свъсени вежди.
              „Аз съм копеле, мила моя. От тези, най-парадоксалните. Които мразят да са копелета, но нещо ги тласка да са такива в най-дълбоките, в най-драстичните моменти, и то с най-сърдечните си, които обожават. Всичко друго, което ще ти кажа като причина да не бъда с теб, ще бъде нагла лъжа. Защото имам нужда от теб. Съсипваща нужда! Само че аз съм си най-големият враг. И...” Погледът й, който се престраши да прескочи в ирисите му, се сви обратно в глухата си орбита. Страхуваше се да попита, а и нямаше смисъл. Единственият въпрос, на който отговор нямаше да получи. Защо.
              „Знам, знам! Знам какво ще ми кажеш - всички мъже именно този аргумент изтъкват. Доставя им някакво перверзно удоволствие да се пресъздават като зли демони, а всъщност са половината на онази ябълка, гниеща на земята в очакване на другата си част. Само че... Аз не играя. Вярвай ми. Не съм за никого. Не съм! И така е по-добре.”...

              - Господине, не бавете опашката, моля!
              Гласът на жената в бяло прободе като свредел мозъка му и той се стресна. Рязко отблъсна затисналата го тълпа и изскочи на въздух. Болката между ребрата не спираше и той нямаше сили да я овладее. Нека! Заслужава си го, кучия му син! Успя да извади смачкания и непродупчен билет. От потта на дланите му мастилото беше се разляло, но днешната дата подигравателно се надсмиваше над слабостта му. Преди да седне на тротоара с омекнали колене и причерняло съзнание, сгърчи конвулсивно хартийката и я пусна в прахоляка на мръсния паваж. Така и не забеляза тъничката нишка ръждив цвят, която изцапа ръката му. Острата мидичка, импулсивно взета от пясъка, където правиха любов и отдавна забравена в джоба му, нямо впи зъби в обезчувствената кожа.
              Кървавата струйка на красивото изтече...

_________________

Импровизация по "Ти прободе босото ми сърце" на Антон Фотев.