Медицинският център беше наблизо. Той го беше виждал, лутайки се наоколо. Досега не се беше осмелявал да влиза вътре обаче, пък и нямаше сериозна причина. Досега нараняванията му не бяха чак толкова драстични, справяше се сам. Сега обаче, страхувайки се поради нейната крехкост и деликатност, той се реши да я заведе там като най-първа задача. Стана от пейката, носейки я като перце, а тя се притисна до него, увивайки тънките си ръце около врата му.
Хората им правеха път, оглеждайки ги странно, но това въобще не го впечатляваше. Вървеше съсредоточено. Много искаше да я заговори, да й каже нещо, но просто не знаеше какво, толкова беше уплашен и развълнуван едновременно. Затова просто продължи да я притиска до себе си и уверено да следва задачата си.
Когато влезе в центъра, всички вътре щъкаха напред назад. На рецепцията му се усмихнаха учтиво (нещо, което рядко се случваше в света наоколо) и само с един поглед към нея сякаш разбраха за какво става въпрос. Едната от жените се наддигна от стола си и тихичко го попита:
- Новодошла ли е?
Той кимна.
- Име?
- Не знаем още.
- Аха. Няма проблем. Кажете ми вашето.
- Габ.
- Ще ви помогнем, Габ. Май и вие имате нужда от помощ,като гледам.
- Мен не ме мислете. Аз съм добре.
- Габ. Докато й помагат на нея, нека се погрижим и за вас. Имате нужда от силата си, светът не е много прекрасен навън.
- Добре – изсумтя той. – Заради нея, за да мога да й помагам по-адекватно.
- Разбира се – усмихна се жената. – Тръгнете по коридора в дясно, в дъното е кабинета по спешен прием. От там ще ви насочат.
- Благодаря.
След като намери кабинета и мина през още една-две любезни служителки, той се оказа в огромна светла стая, където говореха, седяха или пък се разхождаха няколко човека, облечени в бели дрехи. Той не знаеше към кого да се обърне, каза простичко добър ден и застана неподвижен. В същия миг те се обърнаха към него, оглеждайки го. Когато очите им се спряха на нея обаче, се вторачиха почти в изумление. Приближиха се заедно, споглеждайки се. Габ се притесни. Единият от тях тихо прошепна:
- Тя свети...
Габ учудено сведе поглед към нея - цялата й кожа сякаш прозираше и излъчваше меки тонове светлина, а очите й блестяха. Ошашавен, той въобще не знаеше как да реагира, нито какво да каже.
- Какво става? – едва смотулеви той.
Докторите се приближиха още и съвсем спокойно единият от тях каза:
- Нещо уникално се случва сега, господине...
- Габ.
- Да, Габ. Тя носи светлина със себе си. Мисля, че това е един от редките случаи, когато името само идва и се открива на притежателя си.
Останалите закимаха в оживление. Друг измежду тях се обърна към нея и тихичко попита:
- Можете ли вече да говорите, скъпа? Опитайте. Мисля си че току-що вашето име се разкри пред вас. Чухте ли го?
Тя кимна, със замислен поглед. След това се опита да раздвижи устните си и съвсем тихо, едва доловимо прошепна:
- Клер. Казвам се Клер. (ост.фр. Светлина – б.а.)
Докторите се оживиха. Защъкаха се и почнаха да щракат по своите апаратури и копчета наоколо. Единият се обърна към Габ и му посочи към една камера в ъгъла.
- Сложете я там. В тази камера много бързо ще възстановим мускулните й функции. А вас бързо ще оправим също. Май имате нужда от няколко шева и превръзки.
Габ сбърчи чело. Дори не бе усетил, че е с такива рани. Беше загубил изцяло усещанията си през последните часове. Отиде и я постави на специалното легло. Те замотаха по нея някакви жички и кабели, обвиха тялото й с някаква особена материя и я вкараха в камерата. Тя лежеше много спокойно и затвори очи.
/следва продължение/