автор: tomatroev

16

Рокендролът, казват, е бунт на едно поколение срещу установените ценности, срещу установения обществен порядък. Това ли било?
Не, той е много повече.

И ако е бунт, той, въпреки всичко, е най-вече бунт срещу смъртта.
Бунтът на едно поколение / а и на всички други / срещу смъртта. Може на петнадесет години човек още да не осъзнава така болезнено нейната неизбежност, да не мисли за нея, но дори и тогава / още тогава – така твърдя! /, инстинктивно, чрез музиката, той се стреми да я отхвърли.
Това чувство /или усещане /... Как да го наречем?
И тогава знаех, че го има. То ме изпълваше, бе ясно, усещах го, така, както дивото животно, излязло на припек от тъмната пещера, стоплено от слънчевите лъчи, се протяга и ръмжи блажено и сила изпълва тялото му, примижава срещу огнения диск, вижда го, но не може да го назове.
И все още ни е трудно да кажем какво е.
Какво друго има в музиката?
В музиката тържествува живота, но животът не в оня пошъл кръговрат, затворен между раждането и смъртта, а истинският, който е по-силен от нея. Не говоря за религия и вяра. Но ако вярвате, че има Бог, то тогава рокендролът е бунт и срещу Бога, срещу „божествения” порядък, той е начин да Му кажем: „Ти си ни направил несъвършени, жалки,смъртни, но поне за пет минути, докато трае песента, тук, на Земята / а значи и в Космоса /, ние се създаваме сами: съвършени, силни, безсмъртни.
Музиката е нашето по-добро тяло, нашия по-силен дух, чрез който ние сме това, което трябва да бъдем.
А може би е нещо още повече?
Може би самата тя е Космос, създаден от човешки същества, макар толкова нетраен – само няколко минути? И поне за тези пет или шест минути, докато пее Джон Ленън или Пол Макартни, заедно с тях и ние сме богове.
Не е важно колко време. Важното е,че сме го усетили, че може. И аз съм сигурен, че музиката / и поезията! / са само началото. Утре друг ще го направи за повече време и с други, по-здрави и трайни средства.

Понякога, когато сутрин изплуват от мъглата, силуетите на двете сгради: по-големия - на училището и по-малкия – на нашата къща, една до друга, разделени от плътната бяла пелена, нахлуваща от морето в тясната уличка между тях, наистина приличат на два кораба, готвещи се за битка насред океана.
Долу не се вижда още нищо, но спокойствието е привидно. Мъглата постепенно ще се оттегли – и изведнъж картината оживява: в училището един след друг се затварят прозорците, бият тревожно звънците, чуват се виковете на дежурните учители, а после се показва и нашата къща – източният и остър ъгъл с малката тераса отгоре сякаш всеки миг ще се вреже в огромната сграда. Големият М, застанал на мостика, най-отпред, вече е включил магнетофона и е изпратил първия снаряд срещу плаващата крепост отсреща - Давид срещу Голиат, „Дръзки” срещу „Хамидие”: „Залп!... Щурм! На абордаж!
Всеки ден той потапяше своя враг и всяка сутрин битката се водеше отново, със същото упорство, защото Големия М можеше да спечели всички битки, но не и войната срещу институцията, наречена Училище.
Той продължи много години така, но после се умори, загуби своя устрем и ако и днес между нашата къща и училището войната продължава, то тя е вече някаква затихваща „позиционна” война, и само от време на време припламва, от време на време Големия М, колкото така – да не изгуби тонуса си, да напомня за себе си – по стар навик отваря прозореца и пуска няколко откоса, но вече на никого не прави впечатление и почти никой не му обръща внимание.
А дали това, което пиша сега, не е моя скромен, малък принос към войната на Големия М срещу Институцията? И ако той се нуждае вече от помощ, от подкрепа, ето, сега идвам да му я дам!
Донякъде може и така да е. Да, тя е и моя война.
Само че – малък принос, така ли?
Или, както беше в състезанията с „ЯЛ-шесторки” в същия този залив пред училището: ние си почиваме преди старта в лодката: един е прибрал веслото до борда, друг се подпира на дръжката и го държи нагоре като мачта, а трети, обратно, го е отпуснал и забил дълбоко във водата...
Но ето, че рулевият ни поглежда, хваща с ръка металната дръжка на руля, изрича сакралните думи: „Двете напред!...” – и всичко изведнъж се променя! Греблата са изпънати под ъгъл, в една линия, ръцете и телата ни са като струни напред, застинали сме в очакване и макар че тя е все така неподвижна, ще видите как само след секунда, след сигнала, греблата под такт ще се забият едновременно във водата и ще накарат лодката да полети.
И макар и в движение, макар и само пътьом, минавайки покрай темата, докато е в обсега ми, сега аз спирам, заставам право срещу Училището и казвам: „Двете напред!...” А после: „Надигнете се, ударни думи, насочете се, бойни метафори! Готови ли сте и вие, мои любими символи, мои образи, мои хиперболи и сравнения? Готови сте, нали? Тогава, с всички оръдия: „Огън!”


Край на първа част от „Бавни пътешествия в залива”.