автор: milcho

Продължение на АПОЛО-11 - 40 години. Спомени, емоции, факти. ІІІ


Спутник: Юрий Гагарин - Франк Борман

Скоро след първия спътник, в 1961 г., Юрий Гагарин на крилете на Сергей Корольов и ВОСТОК ни се усмихна от екрана на телевизорите “ОПЕРА” и арията на “Светлото бъдеще” ни се струваше абсолютно реална. Тогава бях в 9-и клас на 22-ро, СПТУ – същата ІІ-ра мъжка гимназия, и за момент не се съмнявах, че НИЕ ще кацнем първи на Луната и ТАСС ще съобщи за това с онзи божествен глас на Левитан. Американските опити и програми изглеждаха жалки на фона на мощните военни съветски ракетоносители, които изстрелваха в близкия космос тонове спътникова апаратура. А богатата Америка пущаше някакви смешни уредчета с размер на портокал. И астронавтите им кацаха в морето, а не на земята! Смешно ни беше и не гледахме сериозно на тях. Надеждата ми беше само дано аз да съм свидетел, когато ние - т.е. “съветският блок”, ще стъпим на Луната, после на Марс и така до края на света. Дано съм жив, си мислех, и тайно се надявах и аз да съм между тези, които ще допринесат за това. Пресмятах годините до новия 21-и век, в който предполагах, че ще се случи това събитие, до който се надявах все да доживея. Разбира се, доживях го - и кацането на Луната, и срещата с 21-и век, но съдбата бе отредила друго. Други бяха емоциите, които ме съпътстваха тогава при кацането на Луната, а и сега.

Сега, когато епохата на “първата” студена война е отминала и “съвършено секретните” събития по време на космическата надпревара СССР-САЩ отшумяха като паднал есенен лист, не ни остава нищо друго освен с носталгия да си спомним за тези времена и нрави. Те все повече и повече ще стават обект на изследвания на новата ни история, но на мен ми звучат и се мяркат и днес като на кино, като на едно черно-бяло кино.

Тогава имаше така нареченото информационно затъмнение. Нищо не се съобщаваше за американските космически програми, а само се възхваляваха постиженията на съветската космонавтика. Ние, младежите по тези времена, често “случайно” минавахме покрай лъскавите витрини на американското посолство на ул. “Стамболийски” в София и бързо поглъщахме с очи ярките фотоси на американските ракети и наперените американски пилоти, гледащи ни в упор и казвайки ни приятелски, но гордо: НИЕ ще кацнем първи на Луната! Не им вярвах! 100% не им вярвах. Не можех да предположа и за миг, че великата съветска страна, нашата опора, ще позволи на тия империалисти това. Но не само че им позволихме, но и когато това стана от “пропаганден кошмар”- сън наяве, това заби първия за мен пирон в онзи розов кивот на все преуспяващата социалистическа доктрина. Не че сега съм станал по-малко утопист, не, но когато ти ударят първия шамар, най-много боли и тогава се чудиш какво става, къде си и кой път да поемеш. Аз поех пътя на науката астрономия и като такъв се очертава да се пенсионирам скоро във Българската академия на науките, където постъпих през 1971 г. на 1 септември. Тогава директор на миниатюрната Секция по астрономия при БАН беше професор Никола Бонев. Възпитаник на научни институти във Франция и Германия, той крепеше академичния астрономически дух и от пиедестала на годините ни респектираше с доброта и донякъде с шеговита наивност и благост. Разбира се, да се спреш и да поговориш с него просто ей така, не беше лесно и прието особено за нас младите. Той ходеше леко прегърбен, висок и внушаваше дистанция. Но най-вече беше стар и добър. Когато за първи път АПОЛО-8 с командир Франк Борман достигна Луната и влезе в орбита около нея едва на 100 километра от лунната повърхност, си казах: “Боже, та това е колкото от София до Пазарджик”! Стана ясно, че американците ще кацнат първи на Луната. Много по-късно, дори след кацането на Луната на Нийл Армстронг, професор Бонев ни разказа на семинар за впечатленията си от пресконференцията на Борман в Ленинград, след като се завърна оттам и в която участваше по линията на КОСПАР COSPAR

Ей тук не се стърпях да поставя първия линк. Изобщо сега в ерата на драстично агресивния ИНТЕРНЕТ всичко може да намерите, дами и господа, за каквото ви хрумне. Стига да напишете в Гугъл (Google.com) съкровеното АПОЛО-11 (APOLO-11) и веднага на екрана на вашия лаптоп или РС (персонален компютър) ще се появи АПОЛО-11 и всичко за това, което ви интересува. И четете до забрава – и за Аполо, а и за Аполон.
Няма кой да ви пречи и да ви смущава, и да ви плаши, че ако се зачетете много, може да стане недотам добре за вас, и да ви пита някой нещо си после, и да ви гледа с едни студени сиви стоманени очи в упор, и т.н. Сега е ИНТЕРНЕТ-време и е друго, т.е. движим се в посока към неограничената свобода, но все още с ограничени възможности. И според мен затова има само смисъл да се споделят лични, персонални впечатления, а не да се пишат или преписват от Интернет (копи-пейст) страници от мрежата.
А то иначе ще стане така... така си представям една такава статия за АПОЛО-11 –пишеш заглавието и даваш само линка към сайта на Аполо-11 – виж по-горе! Нещо като оня виц за лудите и недотам, които са си разказвали вицове под номера: Виц № А-11! Хахаха!

(следва)

Милчо КИРИЛОВ

София, 2009.04.08, 01:49 ЕЕТ