автор: tomatroev

14

Яна беше в един клас с Малкия М и с Техника. Техника и Яна „ходеха още от прогимназията. Има такива детски „двойки” Те още от малки са „гаджета”, каквото и да значи това.
В ранна възраст никой не може да ги раздели, но това, което не могат хората, прави времето.
В 11 клас те вече не бяха „гаджета”, както някога, не седяха на един чин, Техника вече не носеше чантата и, не я изпращаше редовно след часовете до тях, но всички, по скоро по инерция, по навик, продължаваха да смятат Яна за „негово момиче”.
Но Ана явно не мислеше така.
Както повечето други момичета на нейната възраст, изведнъж, по вълшебен начин, се бе превърнала в зряла жена. Матовата белота на лицето и, заоблеността на тялото и изглеждаха странно, неестествено в обикновената синя ученическа престилка. Сякаш, обратно на Пепеляшка, феята от тази приказка дава не нови дрехи, а ново тяло на момичетата, като нарочно им оставя старите избелели дрешки, за да изглежда стореното от нея още по-шокиращо и контрастът – още по-впечатляващ.
Навярно Боксьора много по-добре от всички, а най-вече от Техника, е виждал не само външната промяна, но е знаел какво става в душата и. Техника е нямал сетива за това.
Дори и геният на Големия М тук бе безсилен. И той не разбираше много от тези работи. Страстта му към музиката го правеше да изглежда разкрепостен, но всъщност с жените бе стеснителен и дори срамежлив.
Големите често се събираха горе, в стаята му, да слушат рокендрол, чувал съм ги да говорят за момичета, нарочно колкото се може по-грубо и вулгарно, така, както трябва да го правят истинските мъже.
Можеха да спорят с часове кое момиче има по-големи гърди: „А пък в техникума има една – казва най-запаления на тази тема, един едър единадесетокласник с голяма глава, когото наричаха Кафата – на другите, като вървят, циците им се люлеят целите, така се друсат, а пък на тая, нарочно съм гледал, само зърната отпред / той показва с пръст /, ето така се търкат в плата: нагоре-надолу, нагоре-надолу!... Нейните са остри и щръкнали, бате М, и се чудя – защо само нейните са такива?”
„Защото не носи сутиен!” – отговаря вещо Големия М. После се замисля: „А пък и сигурно са и много твърди... щом се мърдат само зърната... Ама и ти как веднага си ги видял, пишлеме!” Той се хили и заговорнически се обръща към Техника: „Виж хората какво са видели?! Ти Янкините хващал ли си ги? Или не ти дава?...” „Вече не му дава – отговаря вместо него Малкия М – на Янчето и порасна работата... „ „Вярно – казва тъжно Техника – не знам к`во и стана. Преди не беше такава...”
Веднъж минавах отдолу, Големият М беше на терасата и ме викнаха да се кача горе. Заварих почти същата компания. Музиката този път беше пусната по-слабо.
Митко Ненов се наведе към мен:
- Ти пък защо идваш? Събрали сме се тука по-големите...
В това време влезе Големия М.
- Чорлин – каза той като ме видя – чакай малко!
Носеше няколко чаши, остави ги и се присегна към пълната бутилка на масата.
- Ей – рече Кафата – а пък мезе забравих да отмъкна...
Родителите му имаха на село лозе и всяка есен варяха там ракия. Явно бе откраднал пълната бутилка от къщи.
- Нищо – каза Големия М – Чорлина ще отиде да купи!
Той ми даде два лева и ми обясни какво да взема: един буркан мариновани краставички. „И ще внимаваш, пишлеме, да не ти дадат кисели от бидона, те са други, не са хубави – викаше, докато слизах по стълбите надолу – в буркан, мариновани!...”
Големия М обичаше да си угажда. Когато бяхме по-малки, пращаше пак така брат си да му купи кутия вафли. После, седнал на пейката в двора, отваря кутията, разгръща нежно тънката хартия, която ги покрива като воал, взема първата вафла и я изяжда. Ние с Малкия М стоим до него и не откъсваме очи от кутията: на горния ред има още пет такива фини, пресни и хрупкави вафли, а колко много има отдолу!
Големия М взема друга и тя пак така бързо потъва в устата му, после и следващата...
Вторият ред той вече яде по-бавно, не така лакомо, наслаждавайки се на всеки залък. Ние продължаваме да стоим почтително до него, гледаме го тъжно и преглъщаме. „Хруп-хруп-хруп!...” . това сякаш няма край, но в кутията остават все по-малко вафли и, ужасени от мисълта, че ще свършат, направо ни прилошава. Противната му бледа и малко пъпчива лисича муцуна с несъразмерно широки устни е вече цялата в трохи, но той няма навика да се облизва, нито пък се сеща да ги обърше...
Изведнъж спира да хрупа и ние го следим обнадеждени. Най-накрая ни съжалява, взема една вафла и я подава на брат си: „На, пишлеме, яж!” – После вади друга, разчупва я на две и великодушно ми подава половината: „ Айде, вземи и ти! От мен да мине... Да знаете че съм добър, ей, да ме слушате! „ И като гледа как сме загризали и ние неговите вафли, чак се умилява, а май започва и малко да съжалява за прекалено голямата си щедрост: „ А така! Хубави са – вкусни,хрупкави... Виж как ви давам, нали?!
Другият път, обаче, като пак изпрати Малкия М до магазина, ще ни даде само една за двама ни – да си я разделим...
Големия М не ставаше от пейката, докато не свърши кутията.
Колко пъти след него сме проверявали – дали пък не е забравил случайно някоя? Мазните бухнати хартии сякаш още пазят техния отпечатък, създават илюзия за пълнота; бързо ги преравяме, но, уви, под тях няма ни една вафла...
Магазинът беше на Главната, зад ъгъла, от другата страна на училището. Купих каквото ми каза. Когато се върнах, те вече бяха отворили бутилката. Оставих буркана и рестото. „ Чакай, къде тръгна, каза Големия М като видя, че пак излизам – ракията не е лоша! „
Той ми наля една една чаша. Докато режеше краставиците в една чиния, пийнах малко от чашата. Не ми хареса. После някой извика: „ Наздраве! „ и пак пихме. „ А, добра е! „ – казаха всички и замезиха.
Чудех се какво и е доброто. Освен, че беше люта, вонеше и на джибри, на тиня, на повръщано: имаше неприятен сладко-горчив вкус на ацетон.
Не ми харесаха и маринованите краставички: меки, лигави и също прекалено сладникави.
Те продължиха да пият и да си говорят тихо. Ето какво разбрах.
Отначало, да се разправят с Боксьора, отишли само двамата: Митко Ненов и Техника. Те го изчакали пред входа на гимназията, но когато излязъл и минал покрай тях, ги дострашало, нищо не направили и дори го поздравили. „А бе, глупаци такива, присмиваше им се Големия М, така ли се прави! Трябваше да му кажете: „Ей, пушлама, остави момичето намира, че не знам дали ме разбираш!... Ще извади бокса ли? Ами аз като го почна с тоягата!”
„Трябва да сме повече хора – взе да разсъждава по-трезво Кафата – да го изненадаме...”
„Заграждаме го от всички страни, хвърляме му отгоре едно одеяло – и бой!”
Това, последното, го каза едно слабо, русо момче от десети клас. Казваше се Любо, но му викаха Гошето и обикновено не беше толкова войнствен, а по-скоро добър и усмихнат, малко отнесен, все нещо забравил или не разбрал, но и вечно готов да се шегува с някой и да се присмива на всичко.

Следва продължение...