автор: Lorena

Изсипа някой всичкото мастило от терадките
и черната тъга на птиците
и лисна с тях небето.
Озъбени се смееха плашилата
на цъфналите макове.
Като пружина се разтегна хоризонта,
а после се огъна във подкова.
В такова време да целунеш някого,
да стреляш с прашка,
да измислиш колелото.
А някои решиха, че с два стиха
ще надвият времето
и вдъхновени казаха:
„Когато хоризонтите се свиват,
хората са малки”.
И заобичах прозата.