автор: alias70

Наметнах утрото на рамо, в косите вятър за из-път,
В джобовете си взех надежда..., под палтОто си – мечта.
И за-скитах по света.
По пътищата прашни,
камъчета цветни сбирах,
от облаци оплетох си крила,
с цветя засаждах мъртвата земя.
Вървях! Назад не се обръщах...
Назад е само тишина.
А хората с душици милозливи,
нарекоха ме: бездомница –
по улиците скитаща жена.
Разплетох вятъра, почерпих ги с надежда,
палтото си..., крилата им дарих,
от камъните цветни – мечти им построих.
Вървях! На дребно се раздавах!
Скитника.... назад не се обръща!
„Какво сънуват скитниците мамо?”
„Сънуват – пътя, който винаги ги връща!”