автор: Satta

От скука и невежество
със страх илюзиите храних
премного дни.
Превръщах ги в реалност,
да ме порязват.
Глупав начин
да се чувствам жива.
Наранено от тази игра,
цветето заспа в сърцето ми.
Добре, че слънцето
не спира никога да свети.
Добре че има
за всяко цвете-лъч.
И той без страх
намира своя път
през облаците на илюзията
за да огрее Истината.