автор: anton_fotev

Следобедното слънце бавно превърна офиса в позлатен боксов ринг, където без правила и съдия извивам ръцете на посетителя. Не нападам - просто един по един отбивам доводите му за по-високо заплащане на неговата фирма подизпълнител - той се поти от милувката на следобедното слънце по тила му.
Прилагам всички уроци по психическо джудо, на които ме е научил живота - и дори един два от курсовете по мениджъри - почти усещам миризмата на кръв, която изригва от сърцето му с всяка отбита претенция.
Той не може да разбере, че го заставям да се бори със самия себе си, със собствената си неувереност, алчност и упоритост - ако просто се усмихне и признае за победен, ако просто кимне и понечи да си тръгне, ще трябва да го спра. Тогава ситуацията ще се обърне - но сега душата му е в шепата ми.
Водим битка, стара като света, скрита зад завеси от цифри и отчети - но всъщност всеки от нас изправя пред другия неговите собствени слабости и страхове. Значи ли това, че трябва да обикна този човек, седнал от другата страна на бюрото ми, за да го проумея и победя окончателно. Ако е така, той е много далеч от победата в този привидно цивилизован сблъсък. Той убеждава и умолява, аз отвръщам с липса на съпротива, усмихвам се.
Хармоничната сила на разбирането тихо се превръща в своя парадокс - мачкам го, преподавам му урок, който сигурно ще запомни до края на жизнения си път.
И защото йероглифите на цифрите са нищо в този сблъсък ( несвойствено съгласие от един техен роб), а подаденото със любов и психическо насилие ръкостискане струва повече от многочасви обяснения, това се превръща в откровение.

Дарявам възможности, които до една водят в глухи варианти. Оскубвам те с мълчалива усмивка