автор: SugarFree

"Любовта е онази сила, от която падат всички бушони! В истинската Любов няма предразсъдъци! "

Беше понеделник сутрин още преди сутрешното кафе. Той се обади и каза две прости думи, в които се съдържаше част от живота му: “Напуснах я.”
Не знаех какво да му кажа. Не знаех какво да мисля. Бях щастлива, че най-накрая е преодолял себе си и бе взел това решение, което бе билет към щастието му, но в същото време той звучеше нещастен и не се страхуваше да го покаже. Каза, че му е мъчно. Тези негови думи ме накараха и аз да се замисля за най-простите неща в живота ни.
За какво му беше мъчно? Затова, че се наложи да се премести при майка си на 36 години и с това рязко да смени климата? Или защото беше свикнал осем години с Нея и ежедневието му беше предначертано? Всяка сутрин ставаше и пиеше кафето си докато тя пътуваше за работа. Всяка сутрин пътуваше с един и същи автобус към работа и поздравяваше едни и същи хора. Всяка събота и неделя пиеше кафе с приятели по едно и също време, на едно и също място. Всяка неделя си гладеше ризите до 16 часа. Знаеше, че на всички семейни празници трябва да са заедно показвайки привързаността си пред роднините. Любов ли бе това или просто навик, който беше пропил живота му и се беше превърнал в рутина.
Кога си отива Любовта? Ние ли я пускаме ненадейно да отлети с прелетните птици и я заместваме с простите нещата от ежедневието? А дали Той беше щастлив с нея или просто му беше удобно и изгодно да съжителства с нея. Тя беше със седем години по-голяма от него. Дали той беше последният влак и последния пътник в живота й? Всеки бе платил нужната цена в тази връзка. Тя се възползваше от финансовите му способности и бонусите, които правеха по-лесен живота й – хубава кола, нова техника и всички онези женски нещица, които с усмивка можеше да постави в пазарската кошница. А той беше намерил подслон и жена, която се грижеше за него. Това ли бе тяхната Любов? Тъжно е. Това по-скоро ми приличаше на живота на онези организми, които живеят за сметка на други себеподобни описани подробно в учебника по Биология.
Когато бях по-млада и попаднех в ситуация, в която мъжа се колебаеше между мен и друга жена, аз веднага улеснявах избора му като напусках с високо вдигната глава “бойното” поле. Гордостта ми пречеше да оставя на мъж да избира между мен и друга! Това е просто нелепо и недопустимо! Мъже много на този свят! Аз съм тази, която трябва да направи избора, не той! А скоро приятелка ми каза: “Да, ама тогава си била по-млада и неопитна. А сега вече знаеш, че при Любовта гордостта е излишна и трябва да се борим!” Но защо пак ние Жените трябва да се борим???
Защо?
Вземете фазаните! Тези красиви и чудновати птици. Мъжкият показва красивите си пера и женската е тази, която трябва да избере. Женската е тази, която избира партньора в живота си! Що за объркана порода сме ние хората?
И пак всичко опира до Любовта. Може би Той се страхуваше от самотата. Може би имаше предразсъдъци, че хората ще започнат с клечка за зъби да нищят живота му, да клюкарстват, да завиждат. Но тогава, защо бе взел решение да я напусне? Напусна я, а сега му беше тъжно и тежко. Искаше му се и Тя да си намери някой, в който да се влюби за да опрости греховете му и за да го избави от угризенията, че я оставя сама. Любов ли бе това или съжаление? Беше обещал да й плаща сметките. Но това не беше ли мост, който щеше да ги свързва до края на живота им, да го кара да изпитва вина, че е намерил щастието си, а тя не?! Не беше ли редно да прекъсне линията и да върви смело напред към щастието? Труден ли е избора ни в живота или страха от неизвестното и новото ни кара да се връщаме назад? Трудно ли е да изберем между “бяло” и “черно” или просто искаме някой да вземе решението вместо нас и да поеме отговорност за постъпките ни?!
Толкова е сложно!
Всеки обича по различен начин. Всеки изпитва любовта с различни сетива. За едни любовта са онези мехурчета в стомаха, които те държат буден цяла нощ и те карат да гледаш втренчен в екрана на мобилния си и да чакаш смс-а за лека нощ. За други Любовта се състои в получаването на новата придобивка. За трети Любовта е, когато счупиш чашата подарък от свекърва ти мъжът ти да скочи притеснен и да пита дали си се наранила, а не да задави въпрос: “Коя чаша счупи?!”
Такъв е живота!
Мисля си, че Той и Тя ще се съберат отново. Защото така става по филмите! Защото винаги една млада жена, която е причина за раздялата им действа като виагра на връзката им и ги кара да се обичат по-силно и завинаги. Защото навика е този, който ни кара да страдаме. Навика по ежедневието и сигурността, която сме имали.
А Тя? По-младата жена? Тя нямаше нищо. С нея Той трябваше да започне от нулата и пределно знаеше, че ще бъде адски трудно и жестоко! Трябваше да се бори? А Тя беше от онези жени, които имаха моята гордост на младини и нямаше да позволи Той да избира. Тя харесваше решителните мъже, които знаеха какво искат и какво правят. Тя копнееше за онзи мъж, който ще я сграбчи и да й заповяда какво да направи. Тя беше една малка емоционална Жена, която се правеше на силна, но сърцето й все още пазеше белезите от куршумите на несподелените Любови, които не я бяха убили и уж трябваше да я направят по-силна. Често се питаше, кога ще минат най-сетне седемте години нещастна Любов след счупеното огледало за да се махне магията и да бъде щастлива. Те всъщност бяха минали. А Тя все още беше нещастна.
Искаше само да е щастлива. Не спираше да търси Любовта, която ще й донесе щастие. Искаше да създаде дом, да има деца от него. Той й каза, че е прекъснал осем-годишната си връзка, защото я обича и иска да бъде с нея, но това достатъчно ли беше? Ами, ако заживеят заедно и на него винаги му е тежко и мъчно?
Щеше ли Тя да преглътне гордостта си, а Той да не страда от предразсъдъци?! Щеше ли Тя да се качи в първото такси в полунощ. Да му се обади, когато стигне домът му. Той да слезе по пижама, да я стисне силно, а тя да каже, че го обича безумно и е готова на всичко за него?! Да го изкрещи ИСТИНСКИ, не само в смс-ите, които си разменяха. Или щеше да гледа как Любовта й се изплъзва, да бъде пасивна и цял живот да се чувства като разбивачка на семейства?
Можем ли да обичаме, ако сме горделиви и страдаме от предразсъдъци?
Не!
Любовта е онази сила, от която падат всички бушони! В истинската Любов няма предразсъдъци! В Любовта трябва да сме искрени и сами да решим, кое е по-важно – порязаната ръка или вида на чашата, която сме счупили. В Любовта трябва да се борим, да не се интересуваме от счупените огледала в миналото и белезите в сърцата ни...