автор: marcusjunius

Помня добре сутринта, когато братята ме отърваха от мизерията. Нощта бях прекарал в треска в старата абонатна близо до козирката на летния театър – оня, дето от години не работи. Беше дъждовен октомври – не толкова студено, ако се прибирате на топло до парното и гушвате котката -- но за такива като мен почваше сезонът на „великата горест”.
Така го наричаше Карло Мухата – един от скитниците, които най-много ми помогнаха в началото.

Мисля, че онзи октомври правех три години на улицата. Честно казано, бях свикнал и почти нищо не ми липсваше Храна все от някъде изпадаше, също и пиене – въпреки че да съм поркан не ми беше основна цел в живота, както беше при повечето ми спътници от каналите и дупките на големия град. Ако имаше нещо, което да ми липсва, то това беше достъпът до книги – по кофите за боклук се намираха стари вестници, но много рядко – книги. Най-голямата ми радост през трите години скитане беше едно лято – мисля, че трябва да е било август, щото градът беше спокоен както никога – когато едно момче с бус ми даде два лева да изкарам боклука от стара къща. Беше я купил и щеше да я ремонтира, та ме нае да изчистя боклуците, останали от старите собственици. Разреши ми да взема от вътре каквото поискам. В една от стаите намерих десетина лавици с книги – какво щастие! Всичките ги изкарах пред къщата, а вечерта ги замъкнах в старата шахта на парното, където спях. После месеци наред имах какво да чета.

Все пак мисля, че към края на скитничеството ми, преди да ме намерят братята, бях загубил желание за каквото и да било. Дори за книги. Здравето също ме напускаше, защото често се биех – не можех да понасям да гледам издевателства и гаври, а такива не липсваха в дългите нощи на презряната каста. Биех се с другите скитници, ако посягаха на някое от „изгубените” деца. Биех се с местните гамени, ако биеха някой от скитниците. Биех се с ченгетата, ако вадеха палки, когато правеха чистки на каналите. Като цяло, като се има предвид опита от живота ми „преди улицата”, най-често печелех двубоите. Ченгетата, разбира се, винаги можеха да надделеят, но най-често ме оставяха и си тръгваха – заради старите времена. А и някои от тях вярваха, че съм невинен – че онова тогава е било самозащита. Знаеха, че на мое място е можело да бъде всеки от тях.

...Но една неделя през онзи октомври не ме оставиха. Както обикновено преди някакъв празник или височайше посещение два автобуса полицаи разчистваха градинката около театъра и шахтите на метрото и парното. Водеше ги някакъв нахъсан младок – виждах го за първи път. Когато се развикаха и започнаха да ни изблъскват от старата абонатна станция, където спяхме напоследък, аз безропотно си вдигнах изпокъсаното одеало и найлоновата торба с личните вещи и се запътих към изхода. Повечето от другите направиха същото. Едно момченце от новите „изгубени” обаче изпадна в шок – сигурно му се случваше за първи път да попадне на хайка. Разпищя се, започна да се дърпа, да блъска главата си в стената и да съска като зверче към полицаите. Двама от по-старите се опитаха да го озаптят, но младият им началник извади електрошоковата палка и два пъти удари детето без заряд. Аз влачех одеалото си към изхода и стисках в ръка найлоновата си торбичка – всичко което имах. На третия път полицайчето обаче включи шока. Детето изпищя и се просна възнак, одърви се върху калния цимент и от ъгълчето на устата му потече тънка струйка кръв.

После не помня какво точно стана – мисля, че хванах парче арматурно желязо и разбих челюстта на ченгето, а след това, когато вече беше на земята, му сложих още един удар по дясната ръка. Знам, че си вършеше работата – но просто не мога да гледам гаври с деца.

Събудих се в линейката на път за болницата. Болеше ме цялото тяло, но особено пронизващо гореше дясната половина на главата ми. Дясната ръка висеше неподвижно – не можех да я мърдам и не я усещах. Бях завързан за носилката, а в задната част на линейката с мен нямаше никой – докторът и шофьорът весело си разказваха вицове и пушеха в кабината отпред.

Както и да е. Не ми повдигнаха обвинения, а такива като мен в болница не държат. Един доктор пред пенсия ме гипсира на две-на три, без да престава да флиртува със сестрата. Тя пък гнусливо бърчеше малкото си носле, докато режеше ръкава на шлифера ми и подготвяше ръката ми за гипса. Три часа по-късно бях отново на улицата – сам, без една стотинка и без грам имущество. Тоест – никаква промяна в живота ми, ако не се брои счупената ръка и комоциото.

Тъй като височайшата визита, или каквото там е било, беше преминала, аз се довлякох обратно до старата абонатна. Другите още ги нямаше и аз си избрах най-топлия ъгъл, свих се направо на цимента и се унесох в болен сън. Докато заспивах, усещах проникването в мен на неизбежното познание за бъдещето. Щях да умра, и то скоро.

Сънувах, че спя на голямото легло в къщи -- онова къщи от дните, когато още имах дом. Сънувах, че се събуждам от шумолене някъде точно под ухото си – отварям очи и надниквам в процепа между леглото и стената. Отдолу виждам един едър плъх, който гризе кабелите на телефона – ужас, мисля си на сън, така няма да имам връзка със света! Плъхът има ивица от червена козина надлъжно по гръбчето. Скачам, взимам от кухнята една дълга двузъба вилица за барбекю и погвам плъха, който е много бърз и кръстосва дома ми като светкавица. Не мога да го уловя. Тогава отнякъде изскача малка рижа лисица и също подгонва плъха – радвам ú се, опитва се да ми помогне. Лисицата обаче също не успява да хване плъха, усмихва ми се извинително и изчезва през стената като малък дух. Аз обаче забелязвам, че плъхът вече е изморен от гонитбата и отново го погвам – накрая го затискам в един ъгъл и, след миг колебание, го пронизвам с двузъбата си вилица, която вече се е превърнала в истинско двузъбо копие. Плъхът, също като лисицата, ми се усмихва и умира веднага, а кръвта му опръсква устните ми. Доволен, в съня си, аз си лягам отново и в съня си заспивам отново, но ме тормози мисълта – кръвта на плъха опръска устните ми, дали няма да побеснея пак?

Не знам колко време прекарах в това състояние на треска и сън в съня. Лудото момче, което полицаите удариха с електрошока, ми носеше вода и я наливаше в гърлото ми. Храна не приемах никаква. По едно време по суетнята наоколо разбрах, че сигурно вече наистина изглеждам умиращ – Карло Мухата крещеше на другите да търсели лекар, а малкият донесе едно мазно вмирисано одеало и ме зави, защото се тресях като трепетлика. Нищо нямаше значение. В главата ми се завъртя мисълта, че трябва да си призная пред себе си – животът ми е бил пълен провал, един неуспешен и ненаучен урок. Тази мисъл ме успокои и отново започнах да се унасям...

В този момент скупчените тела наоколо се разместиха и над мен се надвесиха двама души, облечени в чисто черни дрехи. Махнаха от мен одеалото и ме сложиха на малка платнена носилка. „Така значи изглеждали пратениците на смъртта” – помислих си, докато губех съзнание. „Колко банално. Добре поне, че не е качулата фигура с коса...”

***

Събудих се, без да имам ни най-малка представа къде се намирам. До мен сгърбен седеше и дремеше хрисим на вид старец в черно расо. Лежах на тясно, твърдо легло в стая с каменни стени. Освен леглото и стола на стареца, в стаята имаше още железен умивалник и малко бюро с лавица, на която имаше десетина книги. Когато се размърдах старецът се сепна, скокна, после пак седна, сключи пръсти на двете си ръце, усмихна се с най-милата усмивка, която някога съм виждал у човек, и продума:
- Ха! Събуди се! Хвала на Бога! Брат Аврам рече, че със сигурност ще живееш – така било писано. Ама аз, неверникът, по едно време те бях отписал!
- Къде... съм? – попитах, като при всяка дума езикът ми късаше парченца месо от небцето ми. – Вввода...
- При Братята си! При Братята! – извика екзалтирано старецът и вдигна ръце като за молитва.
- Аре... вводада...бе
- А! Да, да! Вода! Ама разбира се! – запелтечи той, като продължи да седи до мен без да помръдва.
Не можех повече да говоря и само жално посочих с очи умивалника.
- Да бе, да! Колко съм разсеян! Вода! – пак каза дядката, но този път скочи и извади иззад умивалника една пълна гарафа, която не бях забелязал.

След като изпих поне литър вода, устата ми малко се поразлепи и аз отново проговорих:
- К’ви са тея Братя?
- Братята на Доброто! А аз съм брат Михаил! – отново вдигна ръце дядото, с много смешна интонация. Странно, от неговите уста обаче думите звучаха естествено и искрено.
- Вие нек’ва секта ли сте?
- Братята на Доброто! Не си ли чувал за нас? Ние сме Свободновярващите в Доброто и Любовта – те водят света и това е духовният лек за хората! Когато всички се обединим, светът ще върви по естествения ред и Божи замисъл.

Сетих се, че май бях чел нещо за тези в някой от вестниците по кофите за смет – смесена група от хора, които вярват, че Любовта е религия сама по себе си и не само вътре, но и извън хората съществува обществен ред, който се основава на любовта и няма нищо общо със съвременните корумпирани държави. Затова и не бяха много актуални – но понеже бяха и абсолютно неагресивни, държавата не намери повод да ги забрани. Създаваха си комуни, ходеха наоколо, пишеха, говореха. Не отричаха повечето светски достижения, участваха в бизнеса с наложените му от други правила, но всячески се опитваха да работят „на доверие” и затова често губеха.
- Да бе. Сетих се. Братята. Мерси за лечението. Кога мога да си тръгна?
- Нима искаш отново да идеш на улицата? – очите на брат Михаил горяха със странен пламък. – А и... – поколеба се той – това трябваше да ти го каже Аврам, ама... Ти си един от нас – дори не просто един от нас, а един от Двамата Водачи.
Абсолютно, нема начин.
- Виж, бай Мишо, не знам к’ви са тея двама, ама аз със сигурност не съм единият.
- Си, си! – изпелтечи брат Михаил, като не обърна внимание на „бай Мишо”.
- Стига глупости, старче! – срязах го аз. – Дори не ме познаваш! Аз съм зъл човек, правил съм лоши неща!
- Бъркаш. Първо, знам всичко за теб. И второ – не си зъл, а за добро си ги правил. И онзи път – себе си си защитавал и семейството си! Искаме те при нас!

Думите на стареца ме прерязаха като с нож и за миг страшни и забравени картини прескочиха през оплетените ми с болка мисли. Очите ми се напълниха със сълзи и нещо ме бодна под ребрата отляво. От много време никой не ми беше казвал, че има нужда от мен.
- Брате Михаиле, много време мина. Вярвах в любовта и доброто, но не знам дали мога вече да ги практикувам... Не мога като вас да подлагам и другата буза...
- Точно там е работата – усмихна се загадъчно Михаил. – То и това Аврам щеше да ти го каже, ама хайде, като сме почнали... Затова си един от Двамата. Първият обича, преглъща в името на любовта – за да расте доброто и да намалява празнината в душите. Но има граница, която Първият, защото е Първи, няма право да знае. Затова до него е Вторият!
- И какво прави Вторият? – попитах.
- Вторият казва – тържествено рече брат Михаил – кога склонената глава ще донесе повече зло, отколкото добро. Вторият казва кога е време да спрем да обръщаме другата буза!