автор: zuan

Един ден Лао Ши се прибирал вкъщи от пазара във Фошан и носел две големи пъстърви с които да нахрани семейството си – съпругата си, старата баба Вей и малкият си син.

Пътят му минавал през една клисура, в която слънцето трудно си пробивало път. Ожаднял и нетърпелив, Лао Ши бързал да стигне до кладенеца, който се намирал в средата на Седлото на Невидимия – така се казвала падината. Навел се над водата и отпил с удоволствие. Щом се изправил и отворил очи почувствал въздуха сякаш по–хладен. „Това е от хладината в клисурата”- помислил си Лао Ши и продължил към дома. Като се прибрал, вкъщи нямало никого. Лао Ши се зарадвал, че ще може да изненада домашните си с хубава храна, запалил три ароматни пръчици и започнал да чисти рибата. Не след дълго ястието вече цвърчало върху огнището, отвън се чул шум и Лао Ши зарадван хукнал да посрещне своите. Отворил вратата и видял сина си пръв пред останалите, както винаги, да носи стомна вода и да се усмихва. Слънцето прежуряло точно срещу лицето на момчето, то присвивало очи бърчело по детски носле, а тънкото му тяло се извивало, сякаш за да направи място на старата глинена стомна отстрани. Бил сезонът на вишните – прекрасните им цветове обсипвали градините и дворовете и превръщали всичко до което се докоснат в тиха красота. Препълнен с любов, бащата гледал как малкият му син върви по побелялата от цветове пътека и осъзнал, че точно в този момент изживява своят миг Дъ, или единственият миг от живота на всеки човек, в който божественото се открива за кратко на сетивата му, може да се види, чуе или усети. Тази гледка така трогнала и развълнувала Лао Ши, че той се спуснал напред за да вземе тежката стомна от ръцете на детето. Докато отварял портата обаче, видял, че изведнъж синът му спира на място. Когато Лао Ши приближил детето видял, че това не е неговото лице. Това било друго дете и зад него вървели други хора. Изненадата в очите им била толкова голяма, че изведнъж Лао Ши изпитал смъртен страх. Обърнал се и погледнал къщата си, която обаче не била негова и побягнал с вой и писъци накъдето му видят очите. Смълчаният следобед отвърнал на виковете му с глухотата си и останал все така неподвижен, като огромен, упоен с вишнев опиум дракон. Лао Ши разкъсал дрехите си, но все оставало по нещо което да го кара да пищи и да се страхува, раздирал кожата си и продължавал да бяга и да се влачи нанякъде.
Оттогава станал Призракът Лао Ши и понякога се явява на хора, които отдавна не са се прибирали по домовете си за да им разкаже за своя страх. Посетените винаги оставят една паничка мляко за Лао Ши пред прага си, за да не умре той от глад.
И те, като него, вярват че един ден той ще намери дома си.