автор: viking

Някога, отдавна е било, Земята плоска бе, а не кълбо,
велик живял е бог-титан, с име гръмко – Океан.
Прославен войн бил тоз титан, ловък, сръчен в люта бран,
не знаел милост, ни пощада, живот отнемал за забава.
Той владеел морска шир, с боговете често сядал е на пир,
битки славели в слова, разказвали истории за чудеса.
И безгрижно морските води тъй лежали лихо, без вълни.

Удавниците в мрежи той прибирал, в дом подводен гости ги събирал.
Те реели се в мътната вода, безлични сиви сенки на смъртта,
безчувствени се разминават, приживе любими, сега не се познават.
Майки срещали деца с очи препълнени от празнота,
без любов и без омраза, не знаели печал, нито пък наслада.
Нямало е светлина, липсвала и тъмнина, било е пусто.
Място на забрава, без болка болно битие без чувство.

Хрумнало на Океан да се скита из света голям, скучно вече му било,
ден след ден е все едно – нито радост, нито мъка, ни е среща, ни разлъка.
Душата му обвила се в кора, не познавал краските на любовта.
Свиреп и страшен бил в сеч, но и в нея не намирал радост веч.
Свалил окървавените доспехи, сложил някакви си прости дрехи,
разпасал меч със вехти руни, вида си променил със тайни думи,
тръгнал по света човешки да се учи от успехи и от грешки.

Вървял тъй богът Океан по пътищата прашни, срещал хора
най-различни, съдби щастливи и нещастни, но не можел все да разбере
кое кара човешкото сърце да чувства, да примира и да буйства,
въобще не можел да прозре, какво е „да умреш от счупено сърце”.
Пъстър странен свят – за бога на морето напълно непознат!
Един ден, както си вървял, стигнал кръстопът и спрял
приседнал дъх да си поеме, зачудил се кой път да вземе.

В плащ загърнат друмник се явил, едноок, с превръзка на окото бил.
Поспрял се пътникът при Океан, представил се със име Аудан.
Побъбрили за туй-онуй, подгрята бира пили и затуй, че пътят лек е със другар
поискал с този странник стар напреде да върви, владетелят на мъртвите води.
„Накъде си тръгнал?” – едноокият попитал. Другият отвърнал „Ответа диря.
Търся някой да разбира какво в живота ражда обичта и защо се губи тя в смъртта,
защо умрели от любов в света, не се познават долу в мъртвата вода!”

„Ако с мен нататък искаш ти да ходиш, първом клетва ще ми сториш,
безмълвни устни ще държиш, независимо какво решиш, че чул или видял си!
Туй е плата за това, че отговор да търсиш ти посмял си!” – казал Аудан.
„Чудна птица си, човече” – на туй отвърнал Океан – „клетва режа, казах вече!”
Нож извадил, стон сподавил, клетва за мълчание описал и с кръвта си я подписал.
Вървели двамата другари, гори преминали, прехвърлили чукари.
Замръкнали във град – не толкова голям, решили да преспят в крайпътен хан.

Ханджията пък веселяк, вдигнал своите на крак,
гозби най-различни сготвили, масата приготвили; спалня бързо сложил в ред,
такъв е бил – добър човек. В стаята имало е скрин, вътре пък лежал бокал един,
украсен бил той богато, от кост слонóва и във злато.
На ханджията във дар бил даден от приятел стар.
Щом всички легнали да спят Аудан тихо приближил до скрина,
богът морски го видял да взима чашата красива и в пазвата си да я скрива.

На сутринта с усмивка на лице ханджията ги благословил от все сърце.
Път добър им пожелал, а Океан смутено си мълчал.
Цял ден дума не продумал, все си мисли, все мъдрувал,
що за личност зла доброто с лошо тъй отплаща! Не, изрод е това!
Но клетва да мълчи е дал, затуй и само в мисли го ругал.
Вървели двамата другари, гори преминали, прехвърлили чукари.
Замръкнали във град – не толкова голям, избрали да преспят в крайпътен хан.

Ханджията пък бил лихвар, с душица малка и свидлива,
измамил би и млад и стар, види ли печалба във това да има.
Срещнал пътниците начумерен, същ’ петел за бой наперен.
„В плевнята ще спите, там е сухо, и вземам за това прескъпо!
За храна нямам нищо да ви дам, но туй не е проблем голям,
и гладни да заспите, не е мъка да скърбите. Пóстите са нещо най-похвално!”
И нахално протегнал си ръката, поискал предварителна отплата.

Късно през нощта, когато всички вече са заспали, едноокият извадил чашата
и в кухнята я сложил сред другите бокали. После легнал в сухото сено
сякаш нищо не било. Океан това видял и отново замълчал, само мисли:
„От добрия взе, на злия дава! На този свят справедливостта е голобрада!”
Гневен бил, но нищичко не казал, клетва за мълчание е рязал!
Пак вървели двамата по пътя, замръкнали във град – не толкова голям
решили да гостуват във крайпътен хан.

Ханджията е бил пазител на реда, неведнъж спасявал хора във беда,
безпомощните с благини помазвал, разбойниците сурово ги наказвал,
тачен бил от тамошните хора, на всички в обществото бил опора.
Ханджията си имал син, бил родил се цял аршин. На баща си слабост,
за очи му – радост, едър, снажен, загорял, в немотия нивга не бил живял.
На видело за път готови и обути, поискали ханджията да ги упъти.
Сутринта той проводил си сина, посоката да им укаже, верен път да им покаже.

Щом стигнали до близката река, Аудан, като че ли на шега, крачката забавил,
под плаща бръкнал и звадил тояга някаква чепата, младежа фраснал по главата.
Бързо във вода го бутнал и доволно той въздъхнал. Океан тук не издържал,
гневен вик надал: „Негоднико проклети, сега троша ги и нозете, и ръце ти!
Какво ти стори бедното момче, та живота му брутално взе?
Това ли е твоята оплата на хората за добрината? Изтръгвам ти сърцето черно!”
И както си е редно, понечил със ръце да го удуши.

Но щом го стиснал за врата, взело нещо там да пуши, Аудан високо се изсмял
и във облак разпилял, превърнал се във дим, така останал невредим.
Богът морски бил сломен, отчаян и дълбоко наскърбен,
дошъл да търси мъдрост на Земята, но съзирал само нищета в душата,
претенции, лъжи и подлост тежки, май болен бил духа човешки.
Изглежда под водата, без страсти и без чувства, по-наред били нещата!
В душата си дълбоко бил смутен, отново пътя хванал в тъжни мисли потопен.

Изведнъж съзрял в ниската трева болно куче да бере душа.
Песът вдигнал поглед жалостив, поглед пълен с мъка, макар и звяр да бил е див.
Тежка рана имал на гърба и толкова червива, че изглеждала като да е жива.
Свил се Океан като попарен, все едно с гръм отгоре бил ударен,
усетил, че за песа стар душата му милее, на каква да е цена трябвало да оцелее.
Червеите бели, дето от плътта на кучето живели,
и те така – на всякаква цена трябвало да оцелеят за света!

И като че ли в транс изпаднал, нож извадил и разрязал своето бедро,
добре разтворил среза, сякаш кърваво око. С грижа най-голяма
червеите в свойта рана внимателно пренесъл до един.
Душата му разтворила се като небосвода син –
всичката любов и състрадание в света усетил мигом начаса!
Сърцето му възторжено ликувало, за първи път човеши е почувствало -
любовта е имала присъствие, където се явявало съчувствие!

В миг се песът болен променил, образът на Аудан се появил.
„Кажи ми, братко мой, дали намери отговора на въпроса твой!
Никой раждан на земята не знае догде простират се корените на съдбата,
не всичко всъщност е така, както виждаме го ний сега!
Помниш първия ханджия – бе получил в дар бокал,
но бе намазан със отрова от завистник озверял.
На втория ханджия – изедника лихвар, най-прилягаше да бъде този дар!

Момчето младо, дет’ погубих го в реката, странен план за него имаше съдбата.
Да стане щеше той кръвник закоравял, нивга не бе немотията видял,
да се събуди в него нямаше желание да прояви към другиго човешко състрадание.
Позор и срам за стария баща, срам по-силен даже от смъртта!
В живота нищо се не знае, съдбата собствен път чертае.
Човешкото съчувствие едничко неподвластно е на никаква съдба
и то е всичко, което ражда у човека чиста любовта!
...........
Долу под водата в двореца си голям се завърнал богът Океан.
В свойто пътешествие разбрал защо в душата носил жал
към всички мъртъвци, от неговата жал родили се вълни –
били те Ласка, Шепот, Отлив, Страст, Вихра, Буря, Грохот, Страх,
а от всички най-млада, силна и добра била Деветата Вълна.
Затуй морето днес е живо, понякога е кротко, друг път диво,
че страданието от хорските души, събрало е във своите води...