Но какво правя тук?! По дяволите къде отиде комфорта на предишния ми живот? Къде загубих дом, семейство, сигурност и ожулената стара "Лада",
все признаци на съмнителен проспетитет около които се завърташе губещия ориентация живот. Интересно, че докато ги имах и недоволствах от тях хич не си давах сметка, че когато ги загубя ще съжалявам. На младини вярвах, че най-голямото богатство, което човек заслужава да запази е свободата си. Това верую диктуваше всичките ми постъпки, намерих жена, която да го споделя, с този лозунг съградих дома, отгледах децата си, направих кариера. И когато един слънчев есенен следобед в есента на живота седнах на верандата, заслушан във веселите осцилации на цикади и отпивах от кристална чаша - подарък от сватбата ни си дадох горчива равносметка. Бях загубил свободата. Хилядите условности бяха затрупали под тежки напластявания на изминалите години светлите пориви, а времето не работеше за мен. Слънцето залязваше и остатъка от деня бе кратък.
Уплаших се. Колко ли ми оставаше за да живея истински? Пет години или десет? Или може би тъмния облак, който се задаваше ще погълне дребните остатъци от деня ми и мрака ще сложи край на всичко ...!
Спомням си, че не мислих дълго. Решението беше очевидно, подкрепено от разбирането на отраснали деца, свикналата с отсъствието ми съпруга и най-вече краткостта на живота. Сбогуването не беше болезнено, нямаше какво толко да се дели и ето ме тук сега.
Мисля, че тогава не осъзнавах какво означават онези удобства с които е свиканяло тялото. Възрастта също не беше без значение. Старите болежки напомнят, че комфорта на шестдесет и пет е нужен, а не излишен лукс. Ако в юношеството бях спал три седмици на палатка в балкана, то сега само една нощ на открито бе достатъчно убедителна и ми напомни, че не съм на двадесет. Но пътя на зад бе заличен от калните потоци и оставаше единствено движение по течението. Спонмих си, че стар приятел се бе преместил в родното село след пенсиониране и съвсем импулсивно реших да го навестя. Жена нямаше, децата му отдавна се изгубиха по Америка и реших, че двамата спокойно ще споделим радости и тегоби, както и двеста и педесет килограмовата каца вино в мазето. Да, но дъжда не бях предвидил и сега се налага да пия бледокафеникавата течност от двадесет стотинки за да намеря повод да остана още малко на сухо място. А нощта се очертаваше отново да бъда навън под ръждивия навес, навлечен с всичките си дрехи и молещ се поне вятърът да ме пощади.
/следва продължение/