Думите които "Описват" ни задържат, те спират времето за нас, изваждат ни извън него и ни карат да се успокояваме, защото да сме спокойни е това което искаме. Това което искаме е да сме слаби и да ни е лесно - слабостта е че се стремим винаги към лесното, стремеж който е нашата сила когато го знаем, и нашата слабост когато е самият себе си - това което правим.
Когато осъзнаем нашата слабост да определяме бързо и окончателно - чрез думи, ние осъзнаваме че думите са нещо временно, че всяка дума е казана без кавички, но без предупреждение може заради самата нея, заради всичко, дори без предупреждение и заради наше решение тя да стане дума в кавички. Всяка заявена сигурност и наше обещание подлежат на промяна, за да можем да бъдем това което сме - винаги себе си, винаги изразяващи това което искат, а не това което се подразбира че сме.
Всичко това ни вкарва в противоречие с изграденият от самите нас "лесен за описване свят". Той е единственият свят който сме описали сами за себе си и за всеки друг, защото ни е лесно да го опишем, а колкото повече бързаме да опишем света, толкова повече трябва да приемем че той е само наше описание, а не описание на всеки друг, ние в бързането нямаме против субективността на този наш свят, защото той е опора, бастунче най-вече пригодено за нас, а не за всеки друг, направено е набързо и от простички дървени представи, застинали и здрави, лакирани и идеални като думи прости, с краища които не са остри, за да може да се отпускаш по всяко време в състояние което изисква само почивка и нищо друго, този бързо описан свят го имаме заради състоянието за което сме готови - да не искаме друго освен да "не сме", да се скрием от неразбираемото,
да се скрием от всичко което още не знаем, за да избягаме от постоянния процес на доосъзнаване, от бурния океан на неизвестното и да останем завинаги в спокойните определения, тези които не се променят.
Противоречието между подразбиращото се - "лесно изграденият свят"/бастун, и това което сме - постоянно развиващ се организъм свързан с всяко минало и всяко бъдеще, уплетен като в лияни растящи неизвестно откъде и до неизвестно докъде - безкрайно вплетени във всевъзможните посоки на света - бастун срещу лияна, застиналост срещу живо и извиващо се определение, страх срещу безстрашие, сигурност срещу заплаха...
Думите може да се ползват, така както и световете изградени с тях за да ни улесняват. Думите може дори да се ползват още по-бързо от изградените светове, дори един разказ описан с думи не е толкова бърз колкото едно обещание - то се истрелва като светкавица от думи две три, думи с предопределен и подразбиращ се смисъл, но толкова силни че да няма никакво съмнение какво е подразбиращото се на едно обещание.
Така се изгражда отговорността, чрез думи зад които заставаме и вписваме всичко което сме, въпреки че сме избягнали смисъла на нещата именно с употребата на набързо избрани думи, такива които не съответстват и няма и как да съответстват на смисъл.
Обещанието е нещо което създава условия за нашето изпитание - изпитанието в същността си изисква ние да сме наистина това за което предпочитаме да се мислим, изисква ние наистина да сме точно толкова слаби колкото искаме да бъдем, наистина да поискаме да се задоволим с малкото, с птичката в ръката вместо с летящ орел зад облаците, да получим сега а не някога това което е нашият избор. Всичко това, тази спешност, това създава самата реалност която е иначе неописуема с думи -
цялото бързане е това което създава мига, извежда невидимото и невъзможното, непрекъснатото и отложеното до нещо малко и дори никак несъвършено , никак несвързано с всичко друго, никак необективно, никак издържащо теста на времето, но налично в момента сега - то е единственото което съществува извън нереалното - нашият избор, да сме.