автор: AdamKhan

Очите му бяха затворени. И не сънуваше.Беше сигурен,че е буден, защото болката от снощното порязване още пареше в лявата му ръка, напомняйки му,че вече Онези дни бяха отминали. Цялото му тяло бе изтръпнало,обляно в пот, която застиваше по кожата му като восък и оставяше следи по напрегнатите мускули.
Не можеше да сънува.Но....тогава кой му говореше? Тук?
Не искаше да отваря очи. Прекалено хубаво беше това...
Сам. От толкова време...И сега този глас.
Годините се нижеха като векове...вековете като хилядолетия...а хилядолвтията,те застиваха във въздуха и оставаха така да висят като огромни ледени висулки,готови всеки миг да паднат върху него.
Но те не падаха...Дори това не ставаше.Той дори не можеше да избяга.
До вчера...
Видя картината под клепачите – вървеше през тунелите и съзерцаваше пустотата,безличието на небитието,оставящо върху лицето му гримаса на тъжна умора,примесена със сенки на горчивина и меланхолия.Но той дори не знаеше какво е това.Не разбираше какво чувства.Знаеше само,че всичко това Нямаше край.
Крачеше през Нищото и се опитваше да помисли...за каквото и да било.Понякога се обръщаше в различни посоки с надеждата,че ще види Нешо, но мигом биваше попарван от сивотата на безвремието.
Имаше толкова много самота...Дори не се намираше някой, с когото да я сподели.
Стъпките му се отбелязваха в брзцветната земя и живееха само миг, след което изчезваха,разтваряйки се в пространството.Оставаха само тънки нишки бяла материя, танцуващи сред множеството замръзнали частици.Играеха си с фотоните, криеха се от немирните електрони и бягаха изплашено от гневните неутрони, които чакаха да се сблъскат с нещо, за да избухнат в невиждана заря.
Точно вчера една такава нишка, изгубила се сред тишината, премина близо до него и с крайчеца на опашката си сряза китката на лявата му ръка, от която потече чиста, топла кръв. И той спря да върви. Очите му се откъснаха от хоризонтите на мъртвия свят и се втренчиха в раната.”Какво ли е това?” – въпросът, незадаван до сега изникна в съзнанието му.
Капка.Още една.
Кръвта оцвети частица от земята в червено и тогава той осъзна,че това го изпълваше отвътре с някакъв трепет...с чувство.
Усети аромата й.
Главата му се замая.Дългата му черна коса се развя от въздишка,която премина за секунди през цялата пустота и накара безбройте нишки от неговите стъпки да заподскачат лудешки из празния вакуум на пустинята.
Гледаше невярващо.Случваше се нещо, което до сега не бе виждал.Единствено в сънищата си ставаше свидетел на подобни вълшебни моменти.Там, където всичко бе възможно.
Затвори очи.Искаше да заспи.Искаше да види пак онези невероятни места,в които го отвеждаха сънищата.Да докосне цветовете,които не идваха тук,прогонени от черното и сивото.Мечтаеше да затича между вихъра от образи и звуци,да се гмурне в тях и да остане там,до като...
Бавно коленичи,след което легна на земята до петното кръв.Нещо се беше променило.Потръпна.Лявата му ръка пареше.Не знаеше какво трябва да прави в този случай,за това отново затвори очи и потъна в новопоявилите се мислиСложи ръце върху гърдите си и заспа.Около него всичко продължаваше да съществува в самота и мрак,простиращи се от тук до безкрайните простори на Небитието.

Ето че гласът отново прозвуча.
Не,не беше негов.Та той никога не бе чувал гласа си.Въпреки това знаеше,че не е неговият.Този идваше от близо.От много близо,но не и от устата му.Вгледа се със затворените си очи в своето съзнание, но и там не откри нищо, което можеше да е проезнесло думите.
Думите...
Какви бяха думите?Какво са „думите”?
Все едно някога бе боравил с тях, бе научил всички неша, които сега усещаше и виждаше, но не помнеше от къде.
Той се заслуша.Пелена от чувства падна върху него.Изпитваше напрегнато усещане,че ще се случи нещо.А това до сега не се БЕ СЛУЧВАЛО.НИЩО ДО СЕГА НЕ СЕ БЕШЕ СЛУЧВАЛО.
Гласът отново прозвуча.
- Искаш ли?
Той отвори бавно очи.Погледът му се спря на мястото, където бяха паднали няколкото капки кръв.Сега там нямаше червено петно. Вместо него в земята с цвят на безгранична тъга се виждаше черен кръг,въртящ се около оста си,от който бликаше от време на време вълни синя светлина,озарявайки околния мрак.
Гласът идваше точно от нея.
- Искаш ли? – попита отново непознатия.
Гласът звучеше дълбоко и спокойно, но това той не го разбираше,защото за първи път чуваше някой да говори.
И точно тогава се случи нещо невероятно.От устата му се откъснаха звуци,шепот,стонове,които много приличаха на думите, произнесени от гласа.
Очите не се откъсваха от чернотата на дупката дори и като произнасяха „Кой си ти?”.
- Кой съм аз?
Последва тишина,нещо с което той бе свикнал през тези безброй мигове.
Гласът отново се обади,но този път имаше нещо странно в него.Звучеше весело.
- Чудесно! Започваме с въпроси, на които не може да се даде отговор! Истината се търси дори и далеч от Вселената! А каква истина да дам, когато няма лъжа, от която да се различава? Тук няма нищо,за което да се говори.Всъщност за това дойдох при теб.
Той разтърка очите си,за да се вгледа по-добре в чернотата.Но от там идваше единствено гласа,който звучеше в такт с импулсите синя светлина.
- Защо? –той чу отново собствения си глас.
- Защо съм дошъл за теб? – онзи звучеше още по-весело,сякъш разговаряше с нешо толкова далечно от неговите мисли,че нямаше смисъл да си прави труда да общува с него. – А ти не си ли искал да дойда? През всичките тези времена на реене из мрака на несътворението не си ли желал да се озовеш на място, където ще има смисъл твоето съществуване?
Тишина.Той потръпна.
На него му се искаше да изкреши „Да!”, да обясни на гласа колко безчет пъти е сънувал онези прекрасни места,как е мечтал за светлина и звуци, ходейки през полета от цветни петна и гласове на непознати. Последното му се прииска точно,когато чу за първи път гласа на Онзи от дупката.
Гласът заговори вече доста по-сериозно.Думите му не се разбраха напълно от него,но усещаше как от тях струи неописуема мощ.
- Аз съм Създателят! Онзи, който твори светове с мислите си и дава живот на мечтите си.Пресичам безкрая с едно замахване на ръката и унищожавам вселени с една изречена дума.Защото,Ендет,думите са острие на мислите, а мислите са преди всичко.Те създават, но и разрушават! Аз ги давам, когато преценя,давам ги като дар и искам като такъв да се използват! Ако видя,че мислите ми са насочени против мен, против моите творения,аз си ги взимам! И повече не ги връщам! А ти,Ендет,си моя неизречена мисъл, за която дойдох.Идвам,синко,за да те изрека! И светът, в който си живял до сега ще стане цветен и ще има звук! И словото ще препуска от край до край,ще тъче съдбата на всичко що бъде родено из тези простори и ще бъде моята дясна ръка, с която ще помилвам и наказвам, с която ще дарявам и прощавам.А ти,Ендет,ще си господар на този свят и ще управляваш от мое име и с моя благословия! Цялата Вселена ще свети заради теб,защото ти си част от мен, а заедно с нея сте моята мисъл,моето слово,което е сила в ръцете ми!
Отново тишина. Той бе чул името си...
Знаеше,че това е името му.Знаеше,защото вярвяше на Гласа.Спомни си...
Спомни си далечните мигове...преди безброй години,когатосе появи тук.Роди се като малка капка кръв.Капка, която падна от окото на Господ.Падна в неговата мисъл,неизречена до днес.Тази капка порасна и се превърна в Негово подобие.А мисълта – в безлюден и черен свят, в който съществуваше единствено хармонията на тишината.
И ето че сега всичко щеше да се промени! Тъмнината щеше да падне победена от носещата надежда светлина,отпускайки своята захапка от мъглявото небе,което ще се покаже ново над очите на невярващия Ендет,с лице огряно от божествените лъчи.
- А сега спи! – чу отново гласа и внезапно колената му се подкосиха и той падна безжизнен на земята,заспивайки най-дълбокия и красив сън,който някога бе имал през тези милиарди години...Точно в този сън го застигна една мисъл....че не иска никога да се събужда,но намръщено я хвана с ръце и я запокити далеч от себе си.Очакваше го нещо ново,когато отвореше очи...и нямаше търпение.
Глава първа
Преследването

Дърветата отлитаха едно след друго покрай него,оставяйки единствено аромата на цъфналата пролет около бягащия Мак,разкъсващ въздуха като коприна в устремения си бяг.Той не смееше да се обърне. Не искаше да вижда как преследвачите му го доближаваха замахвайки с огромните си брадви към главата му.Беше толкова млад!Не искаше да се прощава с живота, без да е видял Звездния дъжд Андромеда,оставяйки братята си без закрила на произвола на съдбата, погребан в горите на Адра,страната на Врага.
В звукът от копитата се усилваше...
Тежки черни брони,пропити с кръвта на стотиците убити.Шлемове като лицето на Смъртта,с очи впити в преследваната жертва,с горящи адски пламъци вместо зеници.С коне, скрити в образи на адски създания, излезнали от утробата на най-страховития кошмар. И оръжията...Тези дълги червени брадви, с които покосяваха противника, разсичайки го на половини.Преследвачи,дошли да убият младия мъж, изпратени от онзи,който обитава място по –мрачно и от най-големя мрак и по-мразовито от сърцето на най-мощния северен вятър.Убиец на деца и девици,седящ на ледения трон в своя Безименен замък на край Земята. А взорът му,обгръщащ света из основи,сега се бе спрял на безпомощния сатрап с кристалносините си очи и ако Мак можеше в този момент да спре и да се вгледа в тях щеше да види кръвожадност, по-страшна и от самото Зло.
Името на този звяр беше Кир,императора на Залдара,страната на Вечния студ.
Името му всяваше страх дори и тук, в южните гори на Адра,където живееха Доблестните рицъри и адрарците,най-гордия народ из цялата Земя,прочул се с намирането на Скрижалите на ТОТ,богът на магията и мъдростта,който според преданията в Древността завещава на още неродилите се хора ТАЙНАТА,истинската тайна за отключване мощта на хората в хилядолетната им война с Ордите на Смъртта.
Кир се бе възкачил на трона на Залдара,убивайки чичо си – лорд Ксеркс,Покорителят,Великият завоевател, който за разлика от племенника си не избиваше безжалостно хората, нито притежаваше тази жажда да изсмуче топлината от сърцата на всички живи същества.Той желаеше земи и влас и когато ги получи се оттегли в северните земи и остави на генералите си да управляват от негово име новопокорените територии.Нито майката на Кир – Шехерезада,нито баща му – Шахриар,успяха да спасят императора от гибел,а заради самия им опит и двамата бяха прогонени още по на север,отвъд Белите планини,където студът бе толкова силен,че сковаваше дори създания направени от лед.
Кир се бе възкачил на трона стъпвайки върху костита на свойте най-близки и кален в своята бруталност,младия покровител на Залдара, бе решил да отмъсти на света за своята непокорност, искайки не просто власт,не просто земи,а силата на самите богове.
А Мак бягаше. Вече беше толкова изморен,че преплиташе крака при всеки по- силен отскок. Преследвачите му бяха Черните рицъри,слуги на Кир,неговите най-верни войни.
В главата на момчето премигна образа на Сеп.Мъртвият Сеп.Неговият най-добър приятел и най-почтен васал.Момчето бе разкъсано от един от конете на рицърите,когато двамата тъкмо бяха успели да избягат от лапите на устроилите им засада адраирци.
Толкова неочаквано...
Пред очите му премина за секунди целият поток от картини и действия.Отрядът от тридесетина войници предвождан от Мак тъкмо беше достигнал лагера на командваните от лорд Анастасий войски,някъде из вътрешността на Мартелския лес,със задача да ликвидира техния пълководец с цената на всичко.Храбрият МакКоу първи загатна,че нещата могат да се развият не както трябва,но тогава залисания в кроежи за тихата атака сатрап не му обърна внимание,а нареди отряда да се раздели на две части,едната да заблуди войската като подпали шатрите на пехотата,а другата през това време да нахълта в палатката на Анастасий.Мак щеше да води втората заедно със Сеп,момчето,което щеше да стане принц ....ако бе останало живо.
Разделиха се.Мак,Сеп и тризнаците Кохен се стрелнаха като призрачни фантоми в мрака из сенките между шатрите.Палатката на адраирският командир се намираше до импровизираната кула на караула и бе осветена от три факли,закачени за колове от трите й страни.Наблизо обикаляше стражник.Мак се отправи към него да го обезвреди.Приклекна зад един сноп сухи дърва и огледа войника.Онзи беше висок,поне с глава над младия благородник.Държеше дълъг лък,а колчана на гърба му бе натъпкан със стрели.Инкирси стрели,тънки,бели,с назъбено острие,завършващо с множество кукички.Лицето на Мак лъщеше от пот,а сърцето ми препускаше бясно из гърдите му.Само една издънка и всичко свършваше преждевременно.Ако задачата пропаднеше,не трябваше да остава жив човек от отряда.Това беше тайна мисия,поставена лично от генерал Вилхем,наредил със своя дрезгаво-гневен глас да не се завръщат провалили се в НИКАКЪВ СЛУЧАЙ!!!Ако това станеше,Мак първи щеше да сложи край на живота си.
Стражникът бе с гръб към него.Оставаха още десетина метра до момента,в който онзи щеше да се обърне в другата посока.Мак се изправи мълниеносно и запрати малката брадва към тила на противника.Чу се пукане на кост.Агонизиращ стон и...отново тишина.Мускулите на Маковите ръце се бяха стегнали от напрежение и той усети как нещо в лявата му предмишница се преметна и изведнъж го заля остра болка из цялата ръка.Отиде тичешком до тялото да се увери,че при него няма повече работа и отново се скри в сенките.Нямаше време да прикрива следите си.Само се надяваше в близките няколко минути никой да не види проснатия на земята страж,със стърчащата от гърба му брадва.Само няколко минути!До като свършат с Анастасий.
Сеп го чакаше пред палатката на командира.Братята Кохен стояха на стража в сенките на няколко метра от тях с опънати тетива и извадени мечове.В отряда на Мак нямаше по-кръвожадни войни от тризнаците.
Мак премина през завесата.Вътре беше тъмно.
Брадвата му проблясваше в мрака.Минаха няколко мига преди очите му да привикнат и да различат спящата фигура върху трите дебели одеала,с поставен наблизо дълъг рицърски меч.Мак се вгелда в спящия.Мъж,на около петдесет,все още в разцвета на силите си,с дълга прошарена брада и здраво телосложение,като на човек роден и живял на бойното поле.Ръцете си бе отпуснал върху корема си,като в едната стискаше някаква хартия.
Мак потръпна,”Писмото до Велизарий!”ликуващо прошепна в мрака сатрапа.
-Мак?!Какво става вътре?Свършвай и да изчезваме!Лагерът вече гори! – чу се притеснения глас на Сеп от другата страна на завесата.И наистина,до ушите на Мак долетяха виковете на паникьосаните адраирци,които бяха започнали да се будят в пламъците запалени от първата група.
„Ако това е писмото до Велизарий”,помисли си Мак,”...то в никакъв случай не трябва да стига до ръцете на Веселият генерал! Иначе с нас,с мен е свършено!”.
Сатрапът замахна силно с брадвата и отсече главата на адраирския командир.Кръв оплиска лицето на младия мъж.Той прибра кървавия трофей в плетена торба и взе писмото от безжизнените ръце.Навън се бе развихрила битка.Мак се усмихна.Не смяташе още да бърше кръвта от брадвата си.Чу викът на Сеп,който го призоваваше за помощ.Мак се подготви за касапницата.Потта се стичаше на големи капки от челото му и падаше по земята ,където вече бе достигнала кръвта на убития зад него Анастасий.
Сатрапът разкъса завесата и с безумен крясък се хвърли в сражението.Развъртя брадвата,която затънцува като кървава самодива сред житни класове.Беше със затворени очи.Не искаше кръвта пръснала от враговете му да влиза в тях,да мърси входа към душата му,да го изгаря със своята порочна топлина.
Падна един.Заваргаляха се още двама.Четвърти изпищя щом Мак отсече дясната му ръка през рамото.Онзи се свлече на колене и повърна на земята пред краката на младия войн.После издъхна.
Наблизо Сеп млатеше със своята метална тояга един огромен адраирец,който се опитваше безуспешно да докопа с грамадните си ръце дребния войн,подскачащ пъргаво напред-назад.
Някъде из по-тъмните кътчета се чуваха яростните викове на братята Кохен.Мак видя най-едрия от тримата – Тор,който стискаше с две ръце черепа на някакъв плешив адраирец,проявил глупостта да се приближава до обсега на безмилостния арански звяр.Сега клетникът щеше да се лиши от цялата си глава.
Останалите братя – Верг и Вилг,които единствено Тор различаваше,се сряжаваха храбро срещу десетина мечоносци,които яростно налитаха от всичките им страни.Верг отбиваше поредния удър,когато нещо премина през врата му и здравенягата усети как кръвта бликва по гърдите и корема му,стичайки се надолу по краката,образувайки локва около него.Той изпусна меча си и с две ръце стисна раната на врата си,издурпвайки първо забития нож.Седна тромаво на земята и заплака.
-Вееееерг! – изрева лудешки Тор запращайки трупа,който стискаше към настъпващия враг.С невероятна за размерите си бързина, той се стрелна към брат си , по пътя грабвайки тежкия боздуган от земята, и събори тримата мечоносци,които кълцаха с остриета изстиващото тяло.Замахна с оръжието си към първия и запокити противника на десетина метра в една горяща шатра.Последва втори замах,отгоре надолу,с който пръсна на парчета главата на друг адраирец,заглушавайки цялата битка с внезапмия си кръвожаден смях.
Мак се обърна назад,точно когато един висок адраирец замахваше с къса брадва към главата му,искайки явно да я разцепи на две.Сатрапът залегна мигновенно и забоде десния си юмрук в слабините му.Онзи изпусна брадвата и клекна пъшкайки.Мак се изправи и изрита противника в лицето,след което го разсече на две със своя топор.
Колкото и да се пазеше,цялото му лице бе покрито в засъхваща и все още стичаща се кръв.Когато осъзна това,погнусено потръпна,спря се на едно място без въобще да обръща внимание на ставашото около него и извади своята изпрана мъхеста кърпа, с която избърсваше потта от челото си.Започна да търка настървено лицето си и когато реши,че се е изчистил,смачка кърпата и я върна в джоба си.Не искаше да поглежда дрехите си.Иначе трябваше да се съблече гол.
Хвана брадвата здраво с двете си ръце и се засили към мечоносците около Сеп.Направи мощен скок и замахвайки с оръжието си се заби в гърбовете на адраирските воини.Някой изрева.Сеп видя какот гърдите на най-близкия враг се показваше острието на Маковата брадва,а онзи невярващо зяпаше в кървавия метал изникнал изневиделица от тялото му.
Битката продължи още няколко минути,а Мак разбираше,че вече трудно ще успеят да се измъкнат от тази сеч,особено сега,когато е събудена цялата войска на покойни вече Анастасий.И точно когато смяташе да се провикне на Сеп да го последва към дърветата,цялата местност се разтресе от смразяващ рев.
Или гръм? Мак не можа да разбере,но осъзна,че е паднал на земята с длани опряни в твърдата почва,изпуснал брадвата си,вгледан в нощното небе.Някъде от там се бе чул страховития звук.
Когато се огледа видя,че всички са паднали като него и се взират в черната бездна над главите си,с погледи излъчващи почти животинска паника.Беше станало още по-тъмно,а тишината ,която се възцари, бе по-страшна и от бойните викове по време на самата битка.
Тогава дойдоха ТЕ. Черните рицъри.
Яхнали своите бронирани коне,изчадията на Залдара се спуснаха от околните хълмове въртейки своите дълги и тежки червени брадви.Единствено шумът от копитата се разнасяше из околността като смъртоносна змия,хипнотизирайки изненаданите смъртни.Целите бяха обковани в черни брони,с ликове на легендарни демони,все едно израстнали върху самата кожа.Броня не пробита да сега нито от острие на меч,нито от стрела.Всяко оръжие на смъртен беше безсилно срещу тази магия на злото.Но най-страховити бяха шлемовете,лица на Смъртта,в нейните различни метаморфози.Като истински глави от жива плът те убиваха с вида си всеки глупак изпречил се на пътя им, а с погеда си от бездънен мрак изгонваха душите от телата,ползвайки плътта като оръжие срещу самите хора.
Бяха десетки.
Мак леко отстъпи назад към гората,хващайки Сеп за рамото.
- Ах! – изплашено подскочи червенокосия младеж.Лицето му бе пребледняло,а очите почти изкочили от орбита.Стархът в него беше животински.
- Мак! Т..т..това е..е само лъжа,н...н..нали? – зазаеква Сеп. – Тях г..г..ги им..м..ма само в п..п..приказкте!
Сатрапът не знаеше какво да му каже.Отговорът беше пред очите им.
Бронираните коне смачкаха първите замръзнали от ужас войни,разкъсвайки плът и чупейки кости,а техните ездачи,предвестници на Ангела на смъртта,разрязваха телата на все още живите,надавайки кошмарни викове,зовящи мириса за на топла кръв.
Кохен бяха покосени.Тахар,водачът на първата група размахваше меча си пред един от рицърите,но само след миг вече лежеше разпорен върху останките на една изгоряла шатра.Мак мерна за секунда тичащия Негар някъде из тълпата паникьосани адраирци,но това беше последния път, в който го видя.
Лицето му отново бе изпръскано с кръв, но сега това не му правеше впечатление.Ледени тръпки лазеха по гърба на младия предводител.Трябваше само да убият Анастасий и да се завърнат в земите си...
МакКоу се оказа прав.Но и той сега лежеше мъртав някъде сред множеството трупове.
Мак дръпна още по-силно Сеп за рамото и онзи като че ли се завърна от земите на ужаса.Двамата се спогледаха с почти невменяеми очи и изкрещяха един на друг в един глас:”КОНЕТЕ!!!”,втурвайки се към гората.
Единственото спасение сега беше да достигнат до конете завързани на няколкостотин метра от адраирския лагер,из дълбините на Мартелския лес.Зад тях се носеха предсмъртните викове на мъжете,които само до преди минути се сражаваха един срещу друг.Сега бягаха от Смъртта рамо до рамо, забравили доскорошната си вражда.
Дърветата бяха потънали в мрак.Само върховете на короните им биваха озарявани от светлината на пламъците горящи в лагера. Тук Мак се почувства по-спокоен.До него Сеп едва дишаше от страх и умора,но не изоставаше,за което сатрапа бе много благодарен.До като тичаха, Мак бръкна в джоба и напипа писмото написано за Велизарий.Ако успееше да се добере до своята родина,генерал Вилхем щеше да го обсипе с почести,дори може би,надяваше се младежът,щеше да получи разрешението да се ожени,превилегия,с която разполагаха малко от благородниците от неговия ранг.
Но сега това не беше важно.Искаше просто да се махне от тук.Знаейки какво имаше зад него,Мак не спираше да набира скорост,въпреки че сърцето му щеше да изкочи от гърдите му.
Точно,огато преминаваха покрай един паднал бор,Сеп се строполи на земята.Мак не можа да спре веднага и се спъна в някакъв клон,строполявайки се върху бледата трева.
- Сеееееееееееп! – викът му отекна из нощната гора.
Неговият приятел лежеше мъртъв със стрела забита в темето.Струйка кръв бликаше от раната,попивайки в хладната почва,затопляйки я с последните мигове живот.
...