автор: felisia

Всеки ден се будя със надежда
да съм силна и да те забравя
подреждам си задачите в бележник
и , като луда хуквам да ги изпълнявам.
Минавам през задръстените улици
Изкашлям сивите мъгли от дробовете
Оправям си косата във витрините
понесла мисълта за теб в сърцето си.
Препъвам се в горчивите си истини
захлипвам кратко след нахлул нахално спомен
душата ме вини , че си и липсвал
и търси сметка затова , че е самотна.
И как да обясня на клетата,
че искам с гумичка да те изтрия
и с помоща на предаприлски дъжд
от себе си докрай да те отмия.
Да те прокудя от кошмарните си нощи
да се простя със истеричните си липси
да ти забравя името - дано да мога...
да те забравя , но дали го искам.....?