автор: hipitto

„Шумът в главата ми пречи ли ви?...”
Имаше такава реплика в една култова комедия навремето. Тогава ми беше смешно, но сега някак си все по-често ми се случва да срещам хора, на които все едно тоя въпрос им грее на челото като неонова реклама.
Не ме разбирайте погрешно, това не винаги е лошо. Както пише Клайв Каслър, „на лудостта това й е хубавото – виждаш неща, които другите не могат да видят”. Предполага се, че съм в онтосително добро душевно и умствено здраве, щом тези хора все още ме озадачават. Когато реакциите и думите им започнат да ми се струват нормални, тогава вече ще стане обезпокоително, но пък едва ли ще ми пука. Лудите не осъзнават, че са луди, нали?... Единственото стряскащо засега е, че май започвам да се разбирам добре с тях. То така се започва, а накрая се озоваваш в усмирителна риза на шепа барбитурати.
Когато жената дойде, изглеждаше съвсем нормално или поне на мен така ми се стори.
- Добър ден! – кимнах горе-долу неутрално.
Опитът ме е научил, че не е за препоръчване нито да си твърде намръщен, нито да се хилиш като ряпа – и двата случая не свършват добре. Преди време се усмихнах малко по-широко на една бабка и два дни по-късно тя се появи с букет карамфили да ме покани на среща с внука си.
Както и да е!
Жената също ми кимна и се отправи на поход между стелажите. Реших, че знае какво търси и се върнах на пасианса, дето го разигравах от близо половин час на компютъра и все стигах до задъдено положение. В момента амбициите ми се свеждаха до една – да подредя тъпите карти поне веднъж!
Тя обаче само след минута цъфна пред мен и ме зяпна с поглед, който познавах отлично:
- Кажете, госпожо! – подканих я почти мило.
- А... за какво говорехме?
Класика! И понеже не ми е работата да променям класиката, отговарям според устава в случая:
- Все още за нищо.
- И докъде бяхме стигнали?
- До „добър ден”! – все по-предпазлива ставах.
Фактът, че изобщо не се обиди ми каза достатъчно. Най-вероятно в момента се чудеше дали да не ми зададе оня сакрален въпрос, с който започнах разказа си.
Може би на следващата оперативка трябва да предложа на шефовете да се монтират паник-бутони в сградата. Просто за всеки случай!
- Търся една книга. – продължи тя след известно зяпане в тавана, сякаш това й помагаше да си спомни по-добре.
- Много добре. Коя е тя? – включих се с готовност, понеже се почувствах горе-долу на твърда почва.
- Ами... не помня.
О`кей! Твърдата почва май щеше да се окаже коварно и вероятно бездънно тресавище.
Поех си дъх, мобилизирах си цялата налична здрава психика и опитах с нов въпрос:
- Случва се, госпожо! Дори и на мен. (Откровена лъжа – не ми се случва все още, слава Богу!) Може би помните за какво става дума в книгата?
- Аха! Една приятелка ми каза за тая книга... От нея щяло да ми стане по-добре на главата...
Мога единствено да гадая що за физиономия съм добила в този момент. Нещо средно между „Ти занасяш ли ме?!” и „Така като те гледам, едва ли ще помогне каквато и да било книга, освен може би учебник по клинична психиатрия.” Овладях се обаче. Не че тя забеляза нещо... Явно все още се опитваше да открие онази точка от тавана, на която щеше да е изписано заглавието на въпросната книга. Малко се уплаших, когато се хванах, че и аз искам да видя що за книга би направила така, че „да й стане по-добре на главата”.
Спомних си, че имам цяла опаковка аналгин в чантата, така че нямаше страшно – щях да овладея главоболието после.
- А случайно да помните автора?... – не се предавах аз.
- Динев. – изстреля тя внезапно толкова рязко, че подскочих. –Христо, Тодор, Иван... Нещо такова.
Признавам си, свари ме неподготвена. Очаквах нещо от сорта на „не помня” или поне да ми каже, че е писана от мъртъв лекар, използвал някой екстрасенс, за да продължи мисията си от отвъдното.
Хванах се за това единствено смислено нещо дотук и се хвърлих да търся. Да де, ама се оказа, че такъв Динев няма. Нямаше никакъв скапан Динев! Идваше ми да разцепя компютъра с нещо тежко и остро.
- Госпожо, има ли някаква вероятност да е друг автора? – подех с ясната мисъл, че се хвърлям с главата напред в поредното тресавище.
- А, не. Тоя е.
- Възможно е, но тогава не притежаваме негови книги.
- А кога ще има?
- Няма да има. Не са купувани книги от такъв автор. За какво точно става дума в книгата, която търсите?
- За живота след смъртта.
А така! И от това се очаква да й „стане по-добре на главата”?... Само на мен ли ми се струваше откачено?...
- Имаме други книги по въпроса. Ако искате, мога да ви покажа къде стоят. – минах аз на автопилот.
Тя кимна. Поведох я към отдел „Философия”, но още преди да успея да отворя уста, тя се се лепна за стелажа и възкликна:
- Ама ето го!
Погледнах невярващо. Беше се вкопчила в купчина книги на Петър Дънов.
- Ама вие казахте Динев. Христо, Тодор, Иван... – напомних й все още членораздилно, макар вече да усещах първите пристъпи на нервната криза.
- Все едно.
- ... И Дънов не пише за живота след смъртта.
- Това искам! - заинати се тя.
Щом казваш...
Оттеглих се преди да съм си надхвърлила правомощията, като й налетя на бой. Десет минути по-късно тя си тръгна с цяла торба книги на Дънов, а аз се хвърлих към аналгина сякаш от това ми зависеше живота.
На следващия ден ги върна и заяви, че това са пълни глупости и тия книги за нищо не стават, след което ме попита кога все пак ще върнат „Живот след смъртта” на Динев – Христо, Тодор, Иван... Била съм й казала да мине да провери днес.
По-странното е, че за момент наистина се усъмних дали не съм й го казала все пак.