автор: hipitto

Не знам защо толкова се оплакват от градския транспорт. Аз пък го намирам за адски предразполагащ към нови и неочаквани запознанства. В един претъпкан като консерва автобус възможностите да се добереш до готиния батко, увиснал на металната тръба пред теб, са на практика неограничени.
Разбира се, възможността някой също толкова (не-)случайно да ти се лепне на теб, е не по-малко реална. Погледнете от този ъгъл на нещата: плащате левче за билет, а се сдобивате с номера на непознат сладур, с когото да си уплътните петък вечер в дискотеката! Далавера си е.
И така, вкопчила съм се в „пилона” недалеч от вратата. Не че ако се пусна би имало някакво значение – така са ме притиснали, че и да припадна, пак ще си остана изправена като гвардеец на пост. Всъщност на път съм да припадна – няма място даже за дишане, пък и всички знаем доколко въздухът в такива ситуации става за дишане. Не бих се изненадала, ако някой умре от натравяне с въглероден двуокис преди да е стигнал до своята спирка. Долавям букет от миризми – парфюми, манджа, пържено, мента, нафталин и някои други, за които предпочитам да не търся определения и източници. Бабата до мен например определено излъчва „аромат” на мокро куче. Обаче това, че сме като сардини в консерва си има и предимства – топличко е. Единствената заплаха е някой да те преджоби или ти да преджобиш някого по погрешка в опит да намериш собствения си джоб. Не се майтапя – преди време след подобно пътуване открих в джобовете си връзка ключове и кутийка презервативи. Виж, ако към тях имаше и визитка, друго щях да си помисля, ама нямаше.
На следващата спирка нямаше как да не се сетя за онзи хуморист, който преди години описваше нещо подобно – „слезнаха двама, качиха се деветдесет и девет”. Да не повярваш как винаги има място, дори и когато ти се струва, че вече няма къде игла да пуснеш! На мен обаче взеха да ми се въртят тъмни кръгове пред очите. Ниско кръвно или наближаващ колапс? Какво значение има? И без това в автобуса се е натъпкал толкова народ, че няма начин поне трима от тях да не са видни кардиолози – ще помогнат, ако взема да преритвам. Опитах се да си поема дъх, но не се получи, докато уж неволно не забих лакът в ребрата на кокошката отляво. Казвам „кокошка” не случайно – навлякла е тежкарско якенце с перната яка, която непрекъснато ми се пъха в носа. Прелест! Алергична съм към птици. Сега само асматичен пристъп ми липсва! Помпичката е в чантата ми, но да стигна до нея ще е по-трудно, отколкото е било на Нийл Армстронг да стигне до Луната.
На всичкото отгоре шофьорът ни май е новак зад волана. Газ-спирачки-газ... И ние се вълнуваме дружно като Атлантическия океан по време на буря. Поне няма опасност от пребиване – крепим се един друг по принуда. При поредната серия „газ-спирачки” някой отдясно увисна на чантата ми и на кичур от косата ми.
- Опа! Извинявай, момиче!
- Няма проблем! – просъсках с тон, който вероятно говореше точно обратното.
Може би щях да съм по-дружелюбна, ако поне ме беше пуснал, но той (съдя по гласа, че е „той”, защото нямаше как да се обърна) продължи да си виси на гърба ми. Някак си успях само да си измъкна косата от хватката му – чантата нека си я стиска!
Газ-спирачки-газ...
Вече стоях на един крак. Щом папагала ми го може, значи и на мен няма да ми стане нищо, ако пробвам. Освен това така мога да изритам оня отзад, за да ме пусне, ако вземе да ми натежава твърде много.
На следващата спирка може би нещата щяха да си останат същите, ако на първа линия не видяхме ясно разпознаваем надпис: КОНТРОЛА. И като по магия две трети от сардините в консервата ни се изпариха. Ега ти! Чак зяпнах от почуда.
Шофьорът пък използва моментът на изненадата и потегли толкова рязко, че сериозно ме обзе подозрението дали не си е карал курсовете на нещо като драгстар (така ли се пише това чудо?). Автобусът отскочи напред и инерцията ме повлече. Препуснах по принуда, препънах се и полетях. И кой знае под коя седалка щях да се търкулна, ако точно до мен не се беше оказал споменатия в началото готин батко, опаковал се в дълъг черен шал. (Ма наистина беше готин! Баткото имам предвид.)
Разбира се, че сграбчих шала! Дето се вика, увиснах му на врата – буквално! Направо го видях как в същия миг започва да се бори за въздух. Опита се да изтръгне шала от ръцете ми, ама аз бях по-отчаяната от двама ни, така че нямаше шанс да се справи с мен. Ядосан или не, но ми беше спасил живота. При толкова железа наоколо, със сигурност щях да си разбия главата в най-ръбестото.
Закрепих се някак си на крака и едва тогава срамежливо пуснах шала, гушвайки подпората до него.
- Извинете! – изпърхах с мигли.
Чак сега успя да ме огледа и видях как лицето му от гневно, става учудено, а после даже се и усмихна:
- Няма нищо – на разположение съм.
М-да... Аз също.
За малко да му го изтърся, но навреме стиснах зъби. Не исках да си прави погрешни изводи, които на всичкото отгоре нямаше и да са чак пък толкова погрешни.
- Закъде пътувате? – взе нещата в свои ръце той като истински мъж.
Това е – негова съм! Обичам мъжете, които умеят да поемат инициативата. Няма нищо по-депресиращо от някой, който те кани на среща и, когато отиваш, той започва да чупи пръсти: „И сега... какво искаш да правим?”
Петнайсет минути по-късно вече разполагах с име и телефон, така че спокойно си слязох на моята спирка.
Нали ви казах? Съвършеното място за запознанства!